Тя отново не отговори. Отправи ми предизвикателен поглед.
— И за случилото се със Самуел Рицо — добави Козимо.
Тя кимна.
— Всички изпаднахме в шок от новината за смъртта му. Още в понеделник сутринта музейното ръководство реши изложбата да се състои.
— Не сме дошли, за да се оплакваме от нея.
— Тогава за какво става въпрос?
— Къде е писмото от Пилат?
Изражението ѝ се промени едва забележимо.
— Пропиляният ми живот е тъжен факт — отбеляза тя.
Нито аз, нито Козимо казахме нещо. За какво говореше?
— Дипломирах се като библиотекарка преди трийсет години — продължи тя. — Наистина разумен избор на професия! — отбеляза после и презрително се присмя на себе си. — Две катастрофални връзки. Не разбирам от мъже. Нито пък от пари. В момента живея под наем в боксониера.
Тази сърцераздирателна и строго погледнато, безсмислена история по-скоро ме обърка, отколкото да ми помогне да разбера. Постепенно ме обзе страх.
— Получих един шанс — добави тя. — Един!
— За какво? — попитах аз.
— Колко може да струва автентично писмо, написано от Пилат Понтийски, през 2021 година? След като бил откраднат и обявен за продан през 90-те години, цената на „Дидахе“100 достигнала няколкостотин хиляди евро. Писмото на Пилат сигурно струва десет пъти повече, нали?
— Защо питате?
Моранди избягваше да ме погледне в очите.
— Вярно ли е — разсъждаваше на глас тя, — че ние, хората, получаваме само един шанс в живота?
Гласът ѝ беше тънък и напомняше по-скоро на шепот.
Разбирах я. Тъжен факт беше, че ние, хората, рядко се осмеляваме да преследваме мечтите си докрай. Стигахме само до средата. Наполовина свършена и средно добра работа. Не се стремихме към звездите, а към върховете на дърветата. У Беатриче Моранди виждах човек, който не е отключил пълния си потенциал и който с болка осъзнава, че животът няма какво повече да ѝ предложи. Къде отиде времето и всички онези възможности?
— Шанс? — попита Козимо. — За какво?
— Нещо голямо, нещо наистина голямо. Нещо, което би променило всичко. Мислех, че това е шансът ми.
— За какво? — повторих аз.
— Но не успявам да се възползвам от него дори и когато ми се поднася на сребърен поднос.
— Моранди — строго я заговори Козимо, — за писмото ли говорите?
Тя не беше тук. Двамата с Козимо не бяхме част от разговора. Тя по-скоро водеше монолог.
Подсмръкна.
— Един шанс. Един! Грабнах ли го? Успях ли да се възползвам от него?
— За пергаментите ли говорите? — попитах аз.
Изведнъж Моранди ме погледна в очите.
— Дори Коза Ностра, Ндрангета и Камора навлязоха в бизнеса с редки ръкописи — ядосано отбеляза тя. — Ами аз?
— Нали не сте ги продали на мафията? — извика Козимо.
Реакцията му сякаш я накара да се опомни. Погледна към него.
— Забелязах чуждото писмо сряда следобед — разказа тя тихо, сякаш не искаше никой да я чуе. — След обяд направих една обиколка на изложбата, за да огледам витрините. Исках най-вече да се уверя, че всичко е наред. Забелязах нещо странно. Под купчината писма от 1556 година бяха пъхнати някакви други пергаменти, които бяха малко по-широки от хартията на писмата.
— Аз ги сложих там — обади се Козимо.
Тя не го чу, а и това, което каза той, не я интересуваше. Честно казано, не изглеждаше съвсем с всичкия си.
— Уплаших се, разбира се. Отидох в лабораторията, за да взема ключа за витрината, но го нямаше. Тогава осъзнах, че нещо наистина не е наред. Трябваше да сляза долу до охраната, за да взема резервния ключ. Отворих витрината, сложих си ръкавици и внимателно извадих купчината писма. Веднага забелязах, че писмото най-отдолу е написано върху пергамент, и то на латински. Много преди да се появи каролингският минускул и всичко, характерно за него. Нострадамус е писал на майчиния си език. Среднофренски. Освен това е използвал дебела положена хартия.
— Какво направихте с писмото? — попитах аз.
Тя ни погледна. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи.
— Едва когато видях подписа на писмото, осъзнах какво съм намерила. И какво трябва да направя.
„Боже господи — помислих си аз, — унищожила го е.“
Сине мой,
Стъмва се. Пиша тези думи на мъждукащата светлина, хвърляна от една маслена лампа. Тя привлича насекоми, но аз нито ги чувам, нито ги виждам. Забелязвам ги само когато усетя съвсем лекото пърхане на крилете им върху кожата си… Все по-често се улавям да се чудя дали времето, което прекарах в Юдея, не представляваше разцветът на империята. Сега вече времената са други. Император Тит се възкачи на трона след Веспасиан, който от своя страна наследи самоубилия се Нерон. Последният беше подкупен тиранин и напълно луд. За Галба дори няма нужда да говорим, страхливецът Отон се самоуби три месеца след възкачването си на трона, а Вителий беше убит, след което тялото му беше хвърлено в Тибър. Имах изключително високо мнение за Веспасиан. Надявам се синът му Тит да засвидетелства същото достойно поведение и качества като него и да не прилича на негодниците, последвали Нерон. Ох, отплеснах се…