Аз се свлякох на дивана в лабораторията и се обадих на Уилям Макнамара, за да му споделя добрите новини.
— Знаех си, че мога да разчитам на вас — възкликна той с гърмящия си глас. — Прочетохте ли писмото?
— Не още. Козимо го чете в момента. Но е на латински, а и го гледа от телефона си, така че ще отнеме време.
Попитах го как безопасно да го отнеса до МНД в Лондон.
— Имам контакти във Флоренция — обясни ми той. — Ще дойдат да вземат пергаментите. Ще ви изпратя съобщение с една парола.
Приключих разговора. Козимо все още си гледаше телефона. Мърдаше си устните. Четеше всяка отделна дума и я превеждаше наум.
— Какво пише Пилат? — поинтересувах се аз.
— Изчакай! — сряза ме той.
Макнамара ми изпрати съобщението с паролата: Rosebud102.
Леонардо и Катерина се върнаха към реставрацията на старата Библия, но от време на време хвърляха по някой изпълнен с любопитство поглед на Козимо.
След известно време ми се обадиха контактите на Макнамара във Флоренция. Били долу при колонадата на атриума. Помолих Леонардо да извади пергаментите от сейфа и бързо слязох по стълбите на Микеланджело.
Чакаха ме двама гиганти, облечени в подсилени със стомана костюми.
— Rosebud — каза единият.
Качихме се заедно до лабораторията. Метална папка за документи беше закопчана с белезници за китката на единия гигант. Сложих папката с писмото в нея.
Непознатите се обърнаха и си тръгнаха, без да кажат нито дума.
Изпратих съобщение на Макнамара, за да му съобщя, че са взели писмото. Той ми отговори с емотикон с вдигнат палец.
Козимо седеше на дивана зад неносещата стена. Беше оставил телефона си настрани.
— Прочете ли го? — попитах аз.
Беше пребледнял и го обля студена пот.
— Всичко наред ли е?
Няколко секунди стоеше неподвижно, вперил уплашен поглед пред себе си.
Побиха ме тръпки.
— Козимо?
— Боже господи — толкова тихо възкликна той, че едва го чух.
3
През затворената врата до нас достигаше врявата, вдигана от ученици, които бяха дошли на обиколка. На тавана упорито премигваше една гаснеща неонова лампа.
— Какво пише в писмото? — попита Леонардо.
— Прочетох само отделни фрагменти — уклончиво отговори Козимо.
— Но… — поде Катерина.
— Нищо не мога да кажа — отсече той.
В мига, в който двамата с него благодарихме на Леонардо и Катерина за помощта им, неоновата лампа се предаде и изгасна.
Слязохме надолу по стълбите.
Минахме през колонадата на атриума.
Излязохме от „Библиотека Медичи Лауренциана“.
Козимо спря, напълни лулата с тютюн и я запали. Беше потънал в размисли. Прочетеното го беше разтърсило. Едва когато стигнахме до пълния с туристи площад пред базиликата, ме хвана за рамото.
— Винаги съм се смятал за вярващ католик — заяви той. Слънцето осветяваше лицето му. — Религията е част от мен. Това се отнася за повечето ми сънародници. Тук религията, идентичността и културата представляват едно цяло. Но сега?
— Сега?
— Сега вече не знам в какво да вярвам.
От ноздрите му излизаше тютюнев дим.
Мълчаливо се върнахме на площада пред „Санта Мария дел Фиоре“. След това седнахме на една маса с изглед към величествения купол на катедралата. Козимо поръча вино и отново запали лулата.
— В момента имам голяма нужда да пийна нещо — призна той.
— Какво пише Пилат?
Той намери първата страница от писмото на телефона си и ми го подаде.
— Чети!
В същия миг келнерът донесе две чаши и бутилка кианти.
— Латинският ми не е много силен — признах аз и му върнах телефона.
Келнерът ни наля вино. Козимо си поръча вода. След това отпи голяма глътка вино и започна да чете.
Говореше бавно и с паузи. При много от думите се замисляше, търсейки точния превод. През равни интервали от време спираше, за да смукне от лулата.
След увода, в който Пилат щедро възхваляваше императора, следваха общи описания на еврейския народ, проблемите, които създавал, и местните политически спорове.
Келнерът най-накрая донесе водата.
Козимо превеждаше дума по дума. Тонът на писмото беше архаичен, арогантен и официален. Към края Пилат споделяше подробности от лично естество, съсредоточавайки се главно върху брака си с Прокула. По начина на изразяване си личеше, че не за първи път разкрива най-съкровените си мисли на императора.
— Но… — започнах аз. Наистина не разбирах какво толкова е разстроило Козимо.