— Споменахте, че са били преведени?
Вилбу извади папка от един шкаф. След това тържествено ми я подаде. Седнах на мек диван в стил „Честърфийд“, отворих папката и започнах да чета.
Сине мой,
На терасата, където пиша в момента, повява лек ветрец откъм хълмовете. Треперещите ми ръце продължават да ме измъчват. Де да имах още роб, който да пише писмата ми! Вдишвам сладкия аромат на полята и маслиновите гори, които оформят неправилни квадрати и правоъгълници по склона надолу към града. Зрението ми е замъглено завинаги…
Сине мой,
През последните няколко дни множество малки земетресения карат полята да затреперят. Възможно ли е вулканът да се събужда след векове сън?… Не се чувствам добре. За да изпреваря Морта, трябва да завърша разказа си за времето, прекарано в далечното царство Юдея. Колкото и да е странно, все още помня светлините и хора от звуци на Йерусалим — врявата, която хората вдигаха, силния лай на кучетата и рева на магаретата. Да не говорим за миризмите, ароматите и вонята: подправки и канавки, пот и парфюми, тамян и вкиснало месо, прясно изпечен хляб и оцет. Всяка една от тези миризми все още извиква в съзнанието ми образа на някое кътче от града: широка улица или тясна алея, усещането от допира на сандалите ми до паветата, някой пазар или входа на кръчма, вика на някоя уличница през прозорец. Помня случващото се около храма, в който хората се отдаваха на боговете и богините и радостите на любенето с еднаква страст. Рим също си има своите миризми и особености, но е различно; не мога да го обясня. Може би това се отнася за всички градове. Мислех си, че ме чакат дълги години на служба в Юдея, както обикновено ставаше, когато те изпратеха в някое от краищата на империята. Но се лъжех. Дължа това на префект Пилат Понтийски. Той така и не ми го каза лично, но се оказа, че великодушно е препоръчал услугите ми на един легат у дома. Така че приключих със задължителната си служба и станах центурион. Каква чест! Със сигурност имах нужните познания, но не разполагах с връзки. Препоръката на Пилат беше като пратена от боговете. И така, за щастие и за мое учудване, бях повикан у дома, където бях на служба няколко години. След това станах един от първите, които присъединиха студената Британия на север към могъщата ни империя първо по времето на император Клавдий, а после — при управлението на любимия ми военачалник Гней Юлий Агрикола.
Добри ми сине, по случайно стечение на обстоятелствата двамата с Пилат отплавахме обратно към дома с един и същ кораб. Тъй като аз бях единственият му познат на борда, прекарахме много вечери в разговори, продължили часове, на палубата, плавайки по Маре Нострум. Каза, че най-накрая се връщал у дома. Твърде отдавна бил префект на Юдея. Дълго молил да го сменят. Освен това трябвало да дава обяснения за една случка в село край планина на име Гаризим. Презрително ми разказа, че група самаряни вилнеели из района и търсели съкровища, уж заровени от Мойсей. Обясни, че били въоръжени и нападнали легионерите. „Така че направихме каквото трябваше“ — заяви той, без да навлиза в подробности. Изслушването било чиста формалност, защото двамата с Тиберий били единодушни по отношение на самаряните.
Няколко години по-късно ми разказаха друга версия на събитията край планината Гаризим. Според нея били изколени невъоръжени самаряни. Лидерите им се оплакали от това на Луций Вителий Стари, който наредил на Пилат да се върне в Рим, за да отговаря пред император Тиберий. Тази история се различаваше от онова, което ми беше казал той. Също така нямаше как да е вярна, както скоро ще разбереш, въпреки че това няма значение. По време на плаването Пилат ми разказа, че бил от самнитски произход — сещаш се, древното племе, от което сме произлезли — и част от римския род Понтийски. Кой всъщност беше той зад всичките си маски? Като прокуратор най-често го описваха като алчен и жесток. Но на четири очи правеше впечатление на весел и приятен човек, който съзнава положението и властта си, но все пак е достатъчно близко до народа, за да разговаря с най-обикновен тесерарий — скоро центурион — като мен. Относно службата си каза само, че да си прокуратор не се изразявало в това да си мил и отстъпчив, а да управляваш с всички възможни средства в страна, в която императорът, да се слави името му, не бил особено на почит.
Помня последната вечер, в която двамата с Пилат се видяхме на палубата. Луната ярко осветяваше обсипания със звезди небосвод. Той каза, че искал да ми покаже нещо. Всъщност ме нарече „млади човече“. Извади от дрехите си завързана кожена кесия. След това ме попита дали мога да отгатна какво има в нея, но не успях. Можеше да е всичко, като се почне от скъпоценни камъни и се стигне до драконови зъби. Той се усмихна и ми обясни, че вътре имало трийсет сребърника. Същите онези, които Исус, познат също като Юда, получил от еврейските духовници и после върнал, обявявайки ги за кървави пари. „По някакъв нелеп начин тези сребърници обобщават десетте дълги години, които прекарах в Юдея — заяви Пилат, — страна, пълна с толкова много лъжи, двойни игри, измами и лицемерие, че не можеш да имаш доверие на никого там. Никога повече няма да се върна в онази жалка, далечна пустиня“ — категорично отсече той. Смятал да подари тази кесия на Тиберий. Най-накрая наближихме Остия. Това беше няколко години преди Клавдий да построи Портус малко по на север, който сигурно ти е по-познат от старото пристанище. С удоволствие вдишвахме познатите аромати на обичната ни родина. Щом слязохме на брега, научихме шокираща новина: император Тиберий бил починал. Пилат, който го смяташе за свой близък приятел, го прие тежко. Отбелязах най-вече за да запълня потискащата тишина, която се беше появила между нас, че е жалко, че императорът така и не успял да получи сребърниците. Сигурно историята им много щяла да го развесели. Пилат ми обясни, че вече му я бил разказал в едно писмо. След това реши да отнесе кесията у дома като спомен за десетте години, които му се сторили като сто. Изсмя се подигравателно и каза, че когато дойдел последният му миг, щял да нареди на робите си да сложат сребърниците в ковчега му, за да има с какво да подкупи Дис Патер115 в отвъдното… Пътищата ни се разделиха в Остия. Стиснахме си ръце като… би било пресилено да кажа приятели, като се има предвид различният ни произход, но като двама мъже, които се уважават взаимно.