От хотела тръгнахме право към селото и паркирахме след големия площад. Наоколо почти нямаше хора. Решихме да измислим план за търсенето на храма на чаша кафе. Козимо запали лулата. Седнахме на една маса в кафенето на площада, отворихме карта на местността и подхванахме оживен разговор. След известно време при нас дойде келнерът. Беше дочул разговора ни.
— Можете да се обърнете към отец Томазо — посъветва ни той. — Работеше като свещеник до 2000 година. Несъмнено знае най-много за местната история от всички тук.
Обясни ни, че отец Томазо живеел точно до площада.
Почукахме на дървената му входна врата и първоначално не се случи нищо. Решихме, че сигурно не си е у дома. Изведнъж обаче вратата се отвори.
Отец Томазо изглеждаше на годините на Матусал. Козимо, който беше по-общителен от мен, ни представи — професор Д’Анджело от Болонския университет и професор Белтьо от Университета в Осло. Томазо ни покани да влезем и ни отведе в простичката си кухня. Щом чу, че търсим руините на църква отпреди няколко века, се засмя с дрезгавия си глас.
— Също като нацистите — отбеляза той, разтегляйки устни в широка, беззъба усмивка.
— Нацистите? — учуди се Козимо.
— Изпратиха специален екип тук през войната. И те търсеха тези руини.
Трудно разбирах диалекта, на който говореше. Фактът, че на практика нямаше зъби, също не помагаше.
— Намериха ли ги? — попита Козимо.
Отец Томазо се изсмя в знак на отрицание.
— Защо са ги търсили? — поинтересувах се аз.
— Твърдяха, че ги бил пратил самият Химлер.
„Аненербе“? Замислих се за келтския възел, който ми бяха изпратили на телефона. Възможно ли беше тази нацистка организация все пак да е замесена? Да не би някое нейно отроче все още да работеше за нея през 2021 година, колкото и абсурдно да звучеше това?
— Намериха ли руините? — повторих въпроса.
Старецът отново се засмя, при което от устата му сякаш се изтръгнаха предсмъртни хрипове. След това си прочисти гърлото.
— Довериха ми се, защото бях главен секретар на кмета на Акуила, който беше член на фашистката партия на Мусолини. Но майната им, нямаше да помагам на нацисти — отсече той. Псувнята го изненада. Сложи ръка пред устата си. — Прости ми, Господи!
Реших, че отдавна е прехвърлил деветдесетте.
— Какво не им казахте? — попита Козимо.
— Защо ви интересува?
— Търсим един римски храм.
— Храм ли?
— Строго погледнато, една крипта в него.
— Мавзолей — допълних аз, — гробница.
Погледна ни със замъглен поглед. Трябваше да сме искрени, за да изкопчим истината от него.
— Гробът на Пилат Понтийски — поясних аз.
Той мълчеше. Дълго.
— Значи така стоят нещата — заяви накрая.
— Как? — попита Козимо.
— Пикае ми се.
Забави се. Върна се и тежко се отпусна на един стол.
— Малко по-нагоре по хълма се намират руините на един римски амфитеатър. В качеството си на туристическа атракция е малко жалък. Никой не проявява интерес към него.
Двамата с Козимо се спогледахме.
— Ако блаженият Пилат лежи погребан там, това откритие сигурно ще привлече туристи — предположи старецът и се изкиска. — Наистина би помогнало на младежите тук. Както казах, руините са известни най-вече като амфитеатър от времето на Римската империя. Не съм чувал за храм. Но до XVIII век на това място е имало християнска църква. После освещаването на земята е било отменено и тя е била преместена. Казаха, че парцелът, върху който била построена, бил свързан с езичеството. Но сигурно се дължало и на факта, че селото било преместено малко по-надолу в долината заради опасността от свлачища. Дядо ми е разказвал, че преди са наричали това място „Покоя на палача“.
5
Отец Томазо се съгласи да дойде с нас и да ни покаже забравения исторически паметник. Тръгнахме нагоре по хълма с колата, придвижвайки се по един неравен черен път, върху който се лееше дъжд.
Старецът ни даваше напътствия откъм седалката до шофьора, докато минавахме по лъкатушещ коларски път. Хълмът беше осеян с дървета и тук-там заоблени камъни и скали, на чийто връх можеше да се качиш. На места теренът беше прорязан от скални процепи. Когато оглеждах извивките и възвишенията на някоя местност, често се замислях, че природата винаги е изглеждала по този начин. Което, разбира се, не беше вярно. Земята беше жив организъм. В Книга на Еклисиаста117 пишеше, че родовете идват и си отиват, но земята си остава все същата. Наистина беше така. Слънцето изгряваше и залязваше. Всички реки се изливаха в океана, но той никога не се напълваше. Събитията щяха да се повторят. Нямаше нищо ново под слънцето. Това сигурно се отнасяше и за тази местност по времето на Римската империя. Не се е различавала много от днешното си състояние. Може би Пилат Понтийски е реел поглед над съвсем същите околности.
117
Книга на Еклисиаста — книга от Стария завет, най-вероятно написана през III век пр.н.е. — Б.пр.