— Тогава може да си ходи.
Тя забеляза пълната ми манерка, после махна с ръка към долината където бяха застанали конете ни.
— Татко ще бъде изумен като научи, че тук има вода и трева. Никой не вярваше, че човек може да оживее в тая пустош. Мисля, че си открил единственото място където има и вода и трева.
— Не преувеличавай чак толкова възможностите ми. Конят ми го откри.
— Много тежко ли беше ранен?
— Не беше много весело. — Хвърлих поглед към пътя откъдето беше дошла. — Да не са те проследили?
— Не… взех мерки.
— Отдавна ли ме търсиш?
Тя кимна.
— Да, Мат. Страхувах се, че някъде умираш сам. Не можех да понеса тази мисъл.
— Роли си го биваше. Дори много.
— Значи ти си го убил?
— Че кой друг?
— Канавал и Боди го намериха. Канавал беше сигурен, че си бил ти, но някои от другите решиха, че са били момчетата на Бенарас.
— Те нямат нищо общо с войната ми.
Замълчахме няколко минути, всеки потънал в мислите си. Нямах представа какво се въртеше из главата й, но умът ми беше единствено с нея. Сега, когато вече можех спокойно да я огледам, видях, че беше отслабнала и с хлътнали бузи. Мисълта, че някоя жена би могла да се тревожи за мен, още ми беше много непривична. Отдавна беше минало времето, когато някой се бе притеснявал за мен.
— Май сме на доста мили от всяко населено място, нали?
Тя се огледа, а очите й търсеха моите.
— Иска ми се да не се налагаше да се връщаме.
— Трябва.
Тя се поколеба за миг и после изрече:
— Мат, ти ми каза, че ме желаеш. Вярвам ти. Ще дойда с теб където кажеш, Мат, само не се връщай. Веднага… където кажеш.
Значи ето каква беше работата… имах всичко, което би могъл да иска един мъж. Момиче толкова прекрасно, че всеки път дъхът ми секваше, когато очите ми се спираха върху нея, и непресъхващото желание да я стискам в прегръдките си. Обичах дъщерята на Макларън.
— Не — произнесох аз, — знаеш, че трябва да се върна. Бол ми заръча никога да не се предавам, и аз съм длъжен да изпълня заръката му.
— Но ти не можеш! Болен си, беше ранен!
— Така е… раниха ме. Но раната вече зарасна и се поправям бързо. Оттогава минаха шестнайсет дни, а това е напълно достатъчна почивка.
Тя извърна коня си до моя, и ние яздихме известно време в мълчание.
— Кажи на баща си да изтегли добитъка си от пасището ми — казах аз. — Не искам да имаме никакви проблеми с него.
— Няма да го направи.
— Трябва.
— Забравяш на кого съм дъщеря.
— И съпруга… много скоро.
Този път тя не се отметна. Но и не го потвърди.
Вече към края на пустинната област, след дълъг спор, аз се завъртях в седлото си.
— Оттук нататък продължавам сам. За теб става много опасно. Но ти можеш да предадеш на Морган Парк, че…
Спрях и проследих с поглед как се отдалечава към пътя за имението на баща си, като си мислех колко щастлив ще бъда когато се оженим.
Тя седеше на седлото си гордо като кралица, с изправен гръб и рамене, прекрасна. Сякаш усети погледа ми и се извърна, но не ми махна с ръка, нито аз на нея.
После дръпнах поводите на коня и поех пътя към града.
Често щях да си спомням тази раздяла и дългото ми спускане от планините. Често щяха да ме спохождат мислите за нея и как беше изглеждала този ден, защото такива дни са много редки в живота на мъжа. Вярно, бяхме спорили оживено, но разумно и без оскърбителни думи.
А сега пред мен ме чакаха тревожни часове. Имаше само един път за мен. Някой друг на мое място сигурно би имал избор, но не и аз. Бях длъжен да стигна дотам и да хвана бика за рогата, и точно това възнамерявах да направя. В града, защото пътят ми към Ту-Бар минаваше оттам.
Те вече бяха научили, че съм жив. Вече знаеха и подробностите от битката и оцеляването ми.
Не бях от хората, които подвиват опашка, а това беше мястото, където бях пожелал да изградя бъдещето си, и това бяха хората, сред които щях да живея отсега нататък. Беше много важно и те да го разберат.
Така че отивах право в града. Ако Джим Пайндър беше там, един от двама ни щеше да умре.
Ако заварех Боди Милър там, трябваше да го убия или да легна сам в пръстта.
Всеки от хората на Макларън и Пайндър можеше да си опита късмета с мен. Бях една чудесна възможност за себеутвърждаването на всеки един от тях.
Съдбата ми лежеше пред мен, а аз не бях от колебливите. Насочих коня си в пътеката и поех по нея в лек тръс. Имаше много време… Не бързах особено да убивам когото и да било или да бъда убит самия аз.
Руд Макларън не беше лош човек, бях убеден в това. Също като повечето хора, той поставяше ранчото си на първо място, като искаше то да бъде най-доброто от всички. Не беше трудно да се разбере защо толкова искаше да се докопа до водата на Ту-Бар; на негово място вероятно и аз бих бил обзет от същото желание.