— Съжалявам, Боди. Защо не си остана при кравите?
Той направи малка крачка назад, и револверът се изплъзна от пръстите му. Опита се да проговори, но устните му успяха да изрекат думите, и тогава коленете му се подгънаха и той се строполи на земята.
Застанал над рухналото тяло погледнах Ред. Краварят направо не можеше да повярва на очите си. Втренчи невярващ поглед в пронизаното от куршумите тяло на Милър, и после вдигна очи към мен.
— Ще си отида… само ми дай възможност.
— Имаш я.
Той се метна на седлото си, и пак погледна към тялото на земята. Изучаваше като току-що станал от сън.
— Значи не беше толкова корав, а?
— Никой не е достатъчно корав — казах аз, — особено с олово в корема си.
Ред препусна с коня си, а аз останах сам в слънчевия следобед и гледах тялото на Милър в краката си.
Не можех да го оставя така, а и не исках пак да го видя на връщане в града. Наблизо до пътеката имаше една долчинка, малка падина, където се стичаше водата преди поеме по новото си русло. Дотътрих го там и го зарових, като струпах и няколко камъка отгоре.
Издялах един кръст седнал под сянката на една хвойна, и използва една стара задна дъска от фургона паднала край пътеката, като издялах следните думи:
Не беше много за един човек, но и Боди не спадаше много към тази категория.
Някъде край някой лагерен огън Ред можеше да се изтърве, някой ден, някъде. Рано или късно историята щеше да плъзне, но това искаше време, а на мен репутацията ми на стрелец вече не ми беше нужна. Бях преситен от нея.
Рамото ме болеше, но само от разкъсаната кожа. Щях да се погрижа за него когато стигнех до ранчото си. Време беше да потеглям.
Далеч пред мен назъбените планински вериги на дивите земя бяха самотни и пустинни в късния следобед. Залязващото зад гърба ми слънце си избираше върховете един по един и ги обагряше в злато. Следобедът си отиваше и аз вече се прибирах в ранчото си, прибирах се у дома с хладината на настъпващата вечер… а утрешният ден ме очакваше с моята сватба.