— Страшен си, старче! — изломоти Лопатокракия на чудатия си жаргон. — Вържи му врата на тоя перко на възел!
— Малоумници! — измърмори Боманц. — Заобиколен съм от малоумници. Завися от милостта на кретени. — А после додаде по-силно: — Ще ти вържа врата на възел и ще ти сплета пръстите на краката на плитки, ако не зарежеш тоя Тебеширен Сет и не почнеш да ми викаш Боманц.
Направо побесня.
Мишеловът отлетя, като пляскаше с крила и грачеше:
— Тебешира се развилия! Варда! Варда! Тебешира е бесен!
— О, я върви по дяволите! Намирам се на пустинен остров, населен с побъркани.
Дружен смях и щуротии, каквито не бе виждал от студентските времена. Но Глезанка и Мълчаливия нито се разсмяха, нито престанаха да го наблюдават. Какво, по дяволите, трябваше да направи, за да ги накара да проумеят, че е на тяхна страна?
— Ха! — Хрумна му изневиделица. Прозрение. Те не му се доверяваха не защото тъкмо неговите дрънканици бяха събудили древните злини и ги бяха пуснали да бродят на свобода по белия свят още един мрачен век. Той бе дал своята дан за поправянето на злото. Не. Те знаеха какво го бе подтикнало на първо място да се захване с проучванията си. Неговият стремеж да намери инструменти, с които да спечели власт. Неизмеримото му увлечение по Господарката, което така го разсея, че допусна грешки, които й позволиха да разкъса оковите си.
Можеха и да вярват, че се е отървал от жаждата за власт, но дали някога биха разбрали, че се е освободил от чувствата си към тази тъмна жена? Как ли можеше да ги убеди, когато още не бе сигурен за себе си? Тя беше смъртоносното пламъче на свещ за мнозина човеци-нощни пеперуди, и то не губеше своята привлекателност поради това, че бе невидимо и далечно.
Той изсумтя и си размърда задника. Краката му бяха изтръпнали. Дълго бе седял. Глезанка и Мълчаливия го проследиха как премина полекичка покрай една туфа от нещо, което приличаше на розови папрати, високи десетина стъпки. Навън предпазливо се показаха очички. Папратите бяха някакъв орган. Скатовете ги използваха за бебешки ясли.
Стигна, докъдето му позволяваше акрофобията1. За първи път от седмица насам поглеждаше зад борда.
Последния път се носеха над вода. Не виждаше нищо освен мъглявина и синьо чак до губещия се хоризонт.
Днес въздухът изглеждаше по-прозрачен. Околността отново бе почти едноцветна, но този път в кафяво. Само тук-таме имаше по някое зелено петънце. Далече, далече напред се виеше нещо, което най-вероятно бе дим от голям огън.
Сигурно летяха на две мили височина. На небето нямаше нито едно облаче.
— Скоро ще имаш шанс да се докажеш, Тебеширен Сет.
Той погледна назад. Един камък стоеше на две крачки зад него. Преди малко там го нямаше. Такива си бяха те — идваха и си отиваха без шум, без предупреждение. Този изглеждаше малко по-сив и прошарен със слюда от повечето от тях. Имаше белег на лицевата страна, широк една педя и дълъг седем стъпки, там, където нещо бе продрало лишеите и изкъртило ерозиралата каменна повърхност. Боманц не разбираше цивилизацията на говорещите камъни. Нямаха йерархия, която да бие на очи, и все пак тъкмо този говореше от името на всички тях, когато трябваше да се направи официално съобщение.
— И как така?
— Не го ли усещаш, магьоснико?
— Много неща чувствам, камъко. Но най-силно изпитвам яд заради начина, по който всички вие се отнасяте към мен. Та какво, казваш, трябвало да чувствам?
— Безумната душевна воня на онова, което ти усети как избяга от Могилните земи. От Веслоград. Вече не е много далеч.
Камъните обикновено говореха с безжизнен монотонен глас, ала Боманц усети сянката на подозрение, таяща се в ума на менхира. Щом той можа да долови древното зло, което се бе размърдало чак във Веслоград, когато бе много по-слабо отсега, как така не го усещаше в момента, толкова укрепнало?
И още, защо той беше жив, когато трябваше да е мъртъв?
Дали усети възкръсването на сянката, защото преди тя се беше сляла с неговата? Двете сенки не бяха ли скроили заговор, излезли ли бяха заедно върху нечестивата пръст на Могилните земи? Дали не бе той роб на онзи древен мрак?
— Не съм го усетил — отвърна Боманц. — Чух писъка на един от старите фетиши-стражи — в него се бе спънало нещо, което бродеше там, където не му е мястото. Това изобщо не е същото.
Камъкът се умълча.
— Сигурно не е. Но все пак скоро ще стигнем при него. След часове или след един-два дни, както решат ветровете, в битката ще се влеят нови сили. Съдбата ти може би е предопределена.