Сега и Винету се озова при реката. Той скочи на земята и вдигна пушката си, за да бъде готов за стрелба, в случай че двамата започнат борба във водата. Отначало никой от тях не се виждаше. Само дамската шапка за езда на Франк се понесе бавно по повърхността близо до брега. Един воин от шошоните я измъкна с копието си. После малко по-надолу, но на доста голямо разстояние от брега, изплува украсената с пера глава на индианеца. Веднага след това на няколко метра от него се появи и Франк. Огледа се, забеляза главата на врага си и с чевръсти движения заплува към него. Червенокожият беше само полузашеметен. Поиска да избяга. Но дребосъкът се втурна към него като някоя хищна щука, метна се на гърба му, сграбчи косата му с лявата си ръка, а с десницата си започна да обработва слепоочието му. Огелаласът изчезна, а заедно с него и Франк. Над тях се образува водовъртеж. Започнаха да се издигат мехури. Едната ръка на сиуса се появи и отново изчезна. После за миг се показаха двата крака на Франк и полите на фрака му. Несъмнено под водата се водеше ожесточена борба. Но по този начин Винету не беше в състояние да помогне, затова незабавно захвърли оръжията си, за да скочи във водата. В същия миг Хобъл Франк изплува, огледа се на всички страни, като кашляше и пръхтеше, и попита на немски:
— Още ли е долу?
Въпросът му бе отправен към Олд Шетърхенд, Дейви и Джими, появили се току-що на брега. Без да дочака отговор. Франк се гмурна в реката. Когато след броени секунди пак се появи на повърхността, лявата му ръка държеше победения неприятел за косата и дребосъкът заплува бавно към брега.
Там беше посрещнат с бурни овации, но той закрещя още по-силно и от другите:
— Я млъкнете! Шапката ми изчезна безследно. Да има някой измежду почитаемите господа, който да е видял накъде отплува?
— He — отговориха му.
— И тая не е малка! Да не би заради този огелала да трябва да се простя с моята шапка с щраусово перо? О, ето я къде била! Онзи шошон я е сложил на главата си. Ей сега ще се изтъпанча пред него като съдия-изпълнител!
Той се завтече към индианеца, за да си вземе обратно украшението на главата. Едва след това вече нямаше нищо против да приеме думите на похвала и признание от другарите си.
— Вярно, че ми струваше доста усилия — каза той, — но на хора като мен това им е все едно. «Вени, види, вици» [102] — казал Ханибал на Валенщайн, и при мен тези неща стават със същата лекота.
— Цезар го е казал — намеси се Джими, — по онова време световната история си е нямала и представа от Валенщайн!
— Бъди тъй любезен да мъчиш, господин Якоб Пфеферкорн! Ами какво ли знае световната история за теб? Я скочи веднъж ти зад гърба на някой червенокож, хвърли се заедно с него от коня във водата и изпрати там долу съзнанието му малко да се поразходи! След това вече няма да имат нищо против твоите дрънканици на този аптекарски латински. Но само след това. А на мен поколенията ще ми издигнат тук мраморен паметник и тогава в тихи нощи духът ми ще се спуска над него и ще се радва, че не е живял напразно и не напразно е скачал във водите на Реката на огнената дупка! Мир на праха ми!
Нямаше да бъде никак чудно, ако всички му бяха отговорили с нов залп смях. Но не стана така. Той си оставаше странно човече и бе наистина безумно смел. Обзелото го въодушевление се предаде и на останалите. Те останаха сериозни, а Винету му подаде дори ръка и каза:
— Ни-нте накате ншо — ти си славен човек!
После с едно от своите многозначителни движения на ръката апачът направи знак на Олд Шетърхенд, че тук предоставя всичко останало на него, метна се на коня си и заедно със своите шошони мина покрай Устата на ада, която отново се беше успокоила, и се отправи към входа на котловината, в чиято задна част се бяха скупчили избягалите сиуси.
Между пазачите на входа той видя жреца на упсароките и Мо-ав, сина на вожда на шошоните, със своите воини. Щом великанът жрец научи, че смъртният му враг Тежкия мокасин лежи победен на брега на реката, той бързо препусна с коня си надолу. Пристигна там тъкмо тогава, когато след усилията на Олд Шетърхенд Хонг-пе-те-ке отново дойде в съзнание и беше грижливо вързан. Упсарокът скочи от коня, измъкна ножа от пояса си и викна:
— Ето го кучето на сиу-огелаласите, което ми отсече ухото. Затова ще трябва сега приживе да ми даде скалпа си!
Огненото сърце се накани да се нахвърли върху него и да му вземе скалпа, обаче Олд Шетърхенд му попречи. Ловецът отсече: