— Е, сър, намерихте ли негъра? — попита го Хелмърс.
— Да — отговори Франк. — Боб е при него и аз им предоставих конете. Преди всичко трябва да ви кажа колко много се радвам, че намирам тук свой колега. — Той говорете на английски, изобщо всички разговори до този момент бяха водени на този език. [109]
— Колега ли? — попита фермерът. — Ами къде е той?
— Тук! Вас имам предвид! Блъди Фокс ми каза, че сте бил главен лесничей.
— Вярно е.
— Значи сме колеги, защото и аз бях апостол на лесничейската наука.
— Ах! Ами къде, драги приятелю?
— В Германия, даже в Саксония.
— Какво? В Саксония? Значи сте немец? Ами защо говорите тогава на английски? Служете си с вашия хубав роден език!
Тези думи бяха казани от Хелмърс на немски и Хобъл Франк веднага поде на същия език:
— С най-голямо удоволствие, господин главен лесничей! Щом стане въпрос за моя наследствен роден език, то аз начаса минавам на него. Казвам ви с гордост: аз бях помощник-лесничей в Морицбург край Дрезден, нали знаете, там, където се намира замъкът с прочутите шаранови езера.
Отначало Хелмърс беше малко слисан от начина на изразяване на дребничкия саксонец. Той стисна приятелски протегнатата ръка на «господин колегата», покани го да седне и се опита да спечели време, като влезе в къщата, за да донесе нещо освежително за пийване. Когато се върна, държеше в ръцете си две бутилки и две бирени чаши.
— Дявол да го вземе, каква приятна изненада! — възкликна Франк. — Бира! Да, това вече ми харесва! С помощта на благородната ечемичена напитка най-лесно се отварят шлюзите на мъжката речовитост. Та нима и тук, в Тексас, се прави бира?
— Даже в големи количества. Трябва да ви кажа, че в Тексас има над четиридесет хиляди немци, а където отиде немецът, там сигурно започва да се произвежда бира.
— Да, хмел и малц, и двете на Бог са от ръцете! Сам ли си правите тази хубава божа благодат?
— Не! Когато има удобен случай, поръчвам да ми донесат нови запаси от Коулмън сити. Наздраве, господин Франк!
Хелмърс беше напълнил чашите и се чукна с Франк. А сак-сонецът каза:
— Моля ви, господин главен лесничей, не се притеснявайте и карайте без официалности! Аз съм извънредно общителен човек. Затова не е необходимо да ме титулувате с «господин Франк», а казвайте просто «господин колега»! Така ще се разбираме най-добре.
— Нямам нищо против! — кимна засменият Хелмърс. — Вие сте тъкмо човекът, който несъмнено може много да ми допадне.
— Естествено! Но къде изчезна нашият знаменит Блъди Фокс?
— Отиде при един мой гост, за да събере някои сведения. Къде се срещнахте с него?
— Край потока, горе-долу на един час път оттук.
— Мислех, че сте прекарали заедно по-дълго време.
— Това ни най-малко не е необходимо. У мене има нещо толкова привличащо и симпатично, че с всичко живо се сприятелявам винаги много бързо. По най-загадъчен начин този млад човек ми довери вече цялата си биография. Не знаете ли някакви подробности за него?
— Щом ви е разказал цялата си биография, не знам нищо повече.
— Всъщност от какво живее Фокс?
— Хмм. От време на време ми носи по няколко нъгитс [110]. От това си вадя заключение, че нейде е открил малко златно находище.
— Радвам се за него, още повече че вероятно е немец. Сигурно е ужасно да не знаеш на кой паралел и меридиан се е намирала бебешката люлка на дадена личност.
В този миг Блъди Фокс излезе от къщата и се приближи към двамата. Изразът му беше още по-сериозен отпреди. Той се обърна към Хелмърс:
— Уолъс ми разказа ужасни неща! Сега не мога да мисля за нищо друго освен за онези нещастни хорица, избити в Ляно Естакадо.
— Хора ли са убити? — попита добродушният Франк, изггьлнен със състрадание. — В Ляно? Кога?
— Не се знае. Преди осем дена са тръгнали оттук, обаче не са стигнали другия край на пустинята. Значи са загинали.
— А може и да не са. Навярно са поели в друга посока, различна от първоначално избраната от тях.
— Тъкмо от това се опасявам. Оттук има само един-сдипст-вен път, по който е възможно да се премине през Ляно. Тази пустиня е също тъй опасна, както, да речем, Сахара или Гоби. В Ляно Естакадо няма нито кладенци, нито оазиси, нито пък ездитни камили, способни да понасят жажда в продължение на много дни. Ето кое прави преминаването през нея толкова опасно, въпреки че тя е по-малка от голямата африканска или азиат-ска пустиня. Няма утъпкан път. Ето защо посоката, в която единствено е възможно преминаването на кон, е обозначена със забити колчета, откъдето и пустинята е получила името си. Който се отбие настрани от колчетата, е загубен. Неизбежно умира от жажда и глад. Жегата обезводнява мозъка му, той изгубва способността си да мисли и започва да язди в кръг дотогава, докато конят му рухне на земята и самият той повече не е в състояние да продължи пътя си. Малцина са онези, които познават Ляно толкова добре, че могат да се оправят и без колчетата. Ами ако колчетата са разместени в погрешна посока от ръцете на убийци?
109
Горната забележка е необходима за авторовия текст, тъй като, когато Франк говори на немски, той си служи по твърде комичен начин с елементи от саксонския диалект. Б. пр.