И без това двамината едва ли имаха някакъв друг избор, понеже шестимата ездачи смушиха конете си и се понесоха в тръс към тях.
— Елате насам! — завикаха те на Джими и Дейви. — Ще видите нещо.
— Какво?
— Елате де! По-бързо!
Ето че двете групи се срещнаха. Ако досега лицата на шестимата бяха сериозни и угрижени, изведнъж те придобиха съвсем друг израз. Дванадесет широко отворени учудени очи се втренчиха в двамата трапери. После устните им започнаха да потрепват и най-сетне и шестимата избухнаха в гръмък кикот.
— Egad! — възкликна един от тях. — Ами тия пък редки птици кои са?
— Really wonderful fellows! Look at those chaps! [148] — завикаха и се закискаха всички един през друг.
— Мешърс, моля ви, нека ви поогледаме подробно! — продължи онзи, който пръв бе заговорил. Никога не сме виждали подобно чудо.
Досега по лицата на двамата не беше потрепнало нито едно мускулче. Но щом онзи човек понечи да се приближи до Дейви, траперът накара мулето си да се отдръпне няколко крачки назад и попита:
— Няма ли първо да ми кажете името си, сър?
— Защо не! Казвам се Лийдър.
— Благодаря! И тъй, мистър Лийдър, аз винаги съм готов да услужа всекиму. И с вас няма да направя изключение, но преди това искам да ви кажа, че карабината ми гърми много лесно.
Думите му прозвучаха толкова сериозно, че смехът веднага престана. Лийдър отвърна:
— Да не би да имате намерение да се заяждате с нас?
— Съвсем не! Яжте се помежду си, ако сте гладни, и не забравяйте да си осигурите сол и пипер в достатъчно количество! Лийдър посегна към револвера си и заплаши:
— Бедете по-въздържан, сър! Куршумите ми не са заседнали тъй здраво в цевта, както, изглежда, си мислите.
— Ами! — изсмя се Дейви. — Я не ставайте смешен! Заплахата ви е направо детинска.
— Тъй! Е, тогава имайте добрината да ни кажете вашите имена, та да знаем поне с кои прочути герои си имаме работа!
— Казвам се Кронърс, а моят спътник Пфеферкорн.
— Той няма защо да се гордее с името си, защото тъй може да се казва само някой немец, а хора с подобен произход пет пари не струват в тази страна.
— Не желая да ви лишавам от възгледите ви. Не съм лекар за душевноболни. Ела, Джими!
Дългия подкара мулето си и Дебелия го последва. И двамата не счетоха за нужно даже да погледнат към мъжете, а насочиха конете си към мястото, където преди това бяха стояли непознатите.
Там ги очакваше ужасна гледка. Земята беше покрита с многобройни следи от копита и човешки стъпки, като че ли тук беше имало някаква схватка. Пред тях лежеше умрял кон без оглавник и седло. Коремът му беше разкъсан и наоколо се виждаха парчета от вътрешностите му. Това бе резултат от отвратителната работа на лешояда, забелязан от Дейви и Джими при отлитането му.
Но нещо съвсем друго изплаши двамата. Близо до умрелия кон имаше човешки труп, труп на бял, който беше скалпиран. Лицето му бе напълно неузнаваемо, защото беше накълцано с ножове. Износените му вълнени дрехи навеждаха на предположението, че е бил уестмън. Беше убит с куршум в сърцето.
— Боже мили! Какво ли е ставало тук? — възкликна Джими, скочи от коня и се приближи до трупа.
Дейви също слезе на земята и коленичи до мъртвеца.
— От смъртта му са изминали няколко часа — установи той, след като опипа ръката и гърдите на човека. — Изстинал е, а от раните му не тече вече кръв.
— Претърси му джобовете! Може би ще се намери нещо, някакъв предмет, който ще ни помогне да разберем кой е бил този човек.
Дейви тъкмо се залови да изпълни съвета му, когато шестимата ездачи, последвали ги бавно, се озоваха при тях.
— Стой! — извика Лийдър. — Забраняваме ви да бъркате из джобовете му! Няма да позволя трупът да бъде обран!
Той, както и спътниците му, слязоха от конете и се приближиха. Лийдър сграбчи Дългия за ръката и го изправи, което бе посрещнато от Дейви най-спокойно. Двамата трапери размениха само един поглед и се разбраха. После Джими попита:
— Откъде ви хрумна духовитата мисъл, че искаме да ограбим мъртвеца?