— Ти защо си тук? — попитах Арне.
— За хашиш.
— Колко ти дадоха?
— Дванайсет години и половина.
— Ооо! И колко имаше?
— Сто грама.
Какво! Дванайсет години и половина за сто грама. Невъзможно. Та това е само една десета от килото. А аз имах двайсет пъти повече.
— А тебе защо те окошариха, Уилям? — попита Попай. Гласът му беше напрегнат.
— За хашиш — отговорих аз.
— Колко?
— Две кила.
— Къде?
— На летището. Като се качвах на самолета.
— О, боже. Ще бъде кофти. Беше ли минал митницата?
— Да. Пипнаха ме точно пред самолета.
Попай подсвирна като Харпо Маркс8 и размаха ръце във въздуха.
— Кофти, кофти. Може десет или петнайсет. Че дори и двайсет.
— Двайсет какво?
— Години, бате, години. Казвам ти, най-малко десет. Сто на сто.
Не можех да повярвам. Сигурно се шегуваха. Арне стана. Стори ми се мил и недокоснат от покварата наоколо. Пресегна се през мен да вземе нещо най-отгоре на шкафчето.
— Не го слушай, Уили — каза той. — Само иска да те шашне.
Не се знае каква присъда ще им скимне да ти тръснат в Турция. Всичко е възможно. — Свали дървената фруктиера от шкафчето. В нея имаше ябълки. Предложи ми една и даде на другите. Кой знае защо му имах доверие. Нещо в него вдъхваше сигурност. Веднага го почувствах много близък.
— Ей, не го баламосвай, Арне — обади се Попай. — По-добре отсега да се подготви за най-лошото, та да не се изненада после. Според мен ще му друснат поне десетина-петнайсет години.
— Наистина ли? — попитах аз. — Дванайсет и половина или двайсет за хашиш? Ти си луд! Настъпи неловко мълчание. Чарлс, който известно време не се беше обаждал, вдигна глава от фруктиерата.
— Тук всички са луди — каза той.
Продължихме да ядем. Аз почти не се докоснах до хра-ната. Мъчех се да сложа в ред мислите си. Попай сигурно е смахнат. Няма страна в света, колкото и да е шантава, в която да дадат двайсет години за две кила. Това няма да се случи с мен. Пък и съм американец. А всеки знае, че с американците се отнасят по-специално.
— А на теб колко ти дадоха? — попитах Чарлс.
Той се намръщи.
— Пет. Остават ми още десет проклети месеца до края.
Пет години. И то на американец.
Е, все пак бе значително по-добре от предвиждането на Попай. Сега разбрах какъв е акцентът му. Израелски. Положително.
Естествено е да бъде песимист в мюсюлманска страна. Няма начин да не е песимист. Но аз съм американец. И винаги ми е вървяло. Все някак си ще се отърва леко.
Арне сякаш прочете мислите ми.
— Може пък да те пуснат под гаранция — рече тихо той.
Попай се намръщи и отсече:
— Дрън-дрън! — Под гаранция?
— Зависи… — Лицето на Арне стана сериозно, като че той дълбоко размишляваше. После ме погледна и се усмихна. — Ако те пуснат под гаранция, значи си свободен. Турците знаят, че ще избягаш от страната и никога няма да се върнеш. Те само задържат парите от гаранцията. Ако те пуснат под гаранция, значи, че очакват от тебе да се чупиш.
Това изглеждаше интересно.
— Но как ще се измъкна от страната?
— Лесно — отвърна Арне. — Всеки повече или по-малко нечестен турски адвокат — а те всички са мошеници — ще те снабди с фалшив паспорт. Или пък просто можеш да опиташ да се промъкнеш през границата в Гърция. Там трябва да се иде. Така мразят турците, че няма начин да те върнат. Пуснат ли те под гаранция, турците знаят, че ще се чупиш. А стигнеш ли до Гърция, свободен си.
— Ей, ама това звучи страхотно! Мислиш ли, че има шанс да ме пуснат под гаранция?
— Ами — отговори Арне — зависи. Разбира се, че има шанс, ако ти се намират малко пари и добър адвокат.
— Просто ще ги получа. Трябва! — рекох аз. — Няма начин!
— Глупости! — сряза ме Попай. Веселото му настроение се беше изпарило. — Защо не вземеш да се изкъпеш и да млъкнеш най-после? И да се очистиш от гадните си въшки.
— Нямам въшки — възразих аз, учуден от обвинението му.
— Къде беше снощи?
— В полицейския арест.
— Значи имаш, бате. Защо мислиш, че не ти дадохме да седнеш на леглото? Окъпи се и си извари дрехите.
Арне кимна в знак на съгласие.
Всъщност една баня наистина би ми дошла чудесно, но не исках Попай да ме командва.
— По-добре да си взема душ — рекох аз. Чарлс подсвирна и се надигна.
— Писна ми от тия глупости — заяви той и излезе от стаята.
Арне ме дръпна настрана.
— Тук няма душове — обясни. — Ще трябва да се измиеш на мивката в кухнята. — Заведе ме в съседната килия, която беше неговата, и ми даде кърпа, пластмасова кана и парченце сапун. Обясни ми, че скоро ще пуснат топлата вода за около половин час. После отидохме в кухнята зад стълбите. Показа ми как да запуша мивката с един мръсен парцал. За да се изкъпя, трябваше да се насапунисам и после да се поливам с топла вода от каната. Но най-напред реших да измия мивката.