— Много ли пишеш? — Да, няма как. — Защо?
— Защото щом трябва да стоиш тук, трябва да правиш нещо.
— Аха. Аз също пописвам. Учех журналистика в Маркет. Чарлс ме изгледа многозначително.
— Аха. И печатал ли си някога?
— Не. Но изпратих един разказ в „Ескуайър“. Те ми отговориха, че много им харесал и…
— Глупости — каза Чарлс. Взе си бележника и бонгосите и рязко излезе.
Към девет часа дойде Емин, а Уолтър го следваше като опашка.
— Саат докуз — извика по-младият в коридора. — Девет часът е — каза ми на мен.
— Време за заключване, Уили. Лека нощ.
— Лека нощ, Арне. Благодаря ти. Той се усмихна.
Прибрах се в килията си. Зад мен Емин и по-младият мъж минаваха по коридора и затваряха всички по килиите. Потреперих от нощния хлад. Насреща прозорецът с решетките беше счупен. Навън бушуваше буря. В голата килия нахлуваше студен въздух.
Когато Емин се приближи, помолих Уолтър за чаршафи и одеяла. Той преведе, но Емин само вдигна рамене.
— Студено ми е. Трябват ми чаршафи и одеяла.
— Утре — преведе Уолтър. — Казва, че утре ще ти дадат. Решетъчната врата се плъзна и се затвори пред лицето ми.
Емин затършува из огромната си връзка ключове. Изглежда, не можеше да намери моя. Видях го как само се престори, че заключва.
Взех да обикалям малката килия, обгърнал с ръце тялото си, за да се стопля. Чух как Емин заключи килиите от другата страна на отделението и се качи на втория етаж. Беше ми много студено. Не можех да издържа така цяла нощ. Тихичко отворих вратата. Къде ли можех да намеря одеяло?
— Псссст! — Една ръка ме повика през решетките от съседната килия. Приближих се и видях огромен русокос мъжага, може би германец или австриец. Беше без риза и мускулите по раменете и ръцете му силно изпъкваха. Подаде ми дълга пръчка и аз я сграбчих. В края й бе забит голям пирон, извит като кука.
— Ето оттук — прошепна той и посочи към предната част на отделението. — Две-три килии по-нататък.
Заинтригуван, тръгнах по коридора. През вратите на килиите към мен занадничаха учудени, но мълчаливи обитателите им. Стигнах до празна заключена килия с чаршафи, одеяла и възглавници, струпани върху леглото. Мушнах пръчката между решетките и с протягаме и напъване успях ла закача един чаршаф и две одеяла. Измъкнах ги в коридора.
После се върнах на пръсти в килията си, като дадох пръчката на притежателя й. Предложих му едното одеяло.
— Благодаря — прошепна той.
Забелязах, че неговата килия не свети, докато в центъра на моята гореше гола крушка.
— А светлината? — попитах аз. — Как се изгасва? — Не е позволено — отговори той. — Но нищо няма да ти кажат. Стъпи на леглото и се протегни. Тогава ще можеш да я отвъртиш.
Промъкнах се обратно в килията си. Усещах лека умора. Бях изкарал повече от четирийсет часа почти без да спя. Сега, след като бях с понапълнен стомах, изкъпан и имах самостоятелна стая с одеяло, което макар и тънко ми стигаше, почувствах се страшно изтощен. Постлах чаршафа и одеялото на леглото. Отвъртях крушката и си легнах. Сигурно веднага съм заспал. Не зная колко време беше минало, но изведнъж някой ме раздруса грубо и ме събуди. Емин ме гледаше кръвнишки. Изкрещя нещо на турски. Скочих объркан. Емин сърдито дръпна одеялото от леглото ми. Хвърли го на пода. После сграбчи чаршафа. Все още сънен, и аз го сграбчих. Той взе да го тегли, но аз не го пусках.
— Бърак!14 — изръмжа Емин и дръпна по-силно. Вбесен, хвърлих чаршафа в лицето му и той политна назад.
Спусна се към мен разярен и закрещя насреща ми. Мушна ме с показалец в гърдите за по-ясно.
Реагирах, без да мисля. Преди да разбера какво правя, Емин лежеше проснат на пода. От носа му рукна кръв.
Няколко секунди ме гледаше уплашен. После скочи на крака и хукна по коридора. Крещеше, като че го колят. Сега пък какво бях направил? Сигурно пак ще си имам неприятности.
Надзърнах от килията си. Емин бе стигнал края на ко-ридора и блъскаше по вратата.
— Той е луд — каза ми затворникът от съседната килия. — Тук е от девет години. Заклал жена си с бръснач.
Чудесно! Убиец. Огледах килията, търсейки нещо, с което да се защитя. Преди да успея да събера мислите си, чух шум откъм преддверието. Задрънчаха ключове. Бързо намъкнах панталоните и обувките си. Не знаех какво ме очаква, но все пак исках да съм готов.
В килията с крясъци нахълтаха надзиратели. Повлякоха ме по коридора. Емин ломотеше нещо сърдито. Опитах се да обясня, но беше безнадеждно. Надзирателите не можеха да ме разберат. Кръвта по лицето на Емин бе достатъчно доказателство, че съм ударил техния човек.
Изведоха ме от отделението и ме замъкнаха надолу по стълбите в една стая в сутерена. Двамата главни надзиратели, които бях видял по-рано, седяха на сгъваеми железни столове и пушеха. Щом влязохме, вдигнаха глави. Онзи с побелялата коса се изправи пред мен и скръсти ръце зад гърба си.