Усетих, че ме изпълва ново чувство на уважение към неговия организиран начин на живот. Татко знаеше как да овладее дадена ситуация. Как да се оправи. Точно такъв човек ми трябваше сега.
Преди да си тръгне, съставихме списък: пижама, четка за зъби, бележници, шоколад. Каза, че ще внесе сто долара на мое име в затворническата банка, за да мога да си купувам допълнително храна от амбулантната количка, когато идва, за мен и приятелите ми.
Татко стана и се сбогува.
Стиснахме си ръцете.
Преглътнах и се помъчих да се усмихна.
— Изпий една бира заради мен в „Хилтън“ — добавих аз.
— Може и две — отвърна той. — До утре. Уили.
— Да, татко. Благодаря. — Заболя ме, като си тръгнах, а той остана да стои в слънчевата светлина.
На другия ден татко отново дойде. Носеше новини от адвокатите. Беше наел д-р Беяз и д-р Сия, двама от най-прочутите истанбулски адвокати криминалисти. Те смятаха, че ще успеят да ме измъкнат с двайсетмесечна присъда, а може би дори да уредят гаранция.
— Ако ме пуснат под гаранция, ще избягам от страната — обясних на татко. — Чух, че е лесно да се мине гръцката граница.
Той бе научил повече подробности от консулството. Турците били разтревожени от зачестилите в последно време отвличания на самолети от терористи. И решили да започнат изненадващи претърсвания на летището. Аз бях от първите им успехи. Служех за показ.
Татко ми донесе пакет с храна и бонбони, листове за писма, четка за зъби и тъмнозелена пижама на дебели черни райета.
— Прилича на униформа от „Синг-Синг“17 — забелязах аз.
Той се усмихна и кимна.
— Мислех, че ще ти хареса.
Посещаваше ме всеки ден почти цяла седмица. Разказвахме си разни спомени. Исках да чуя новини от вкъщи. Сега Ню Йорк ми се струваше толкова далече.
— Мама ходи ли оше да играе бинго? Татко се засмя.
— Разбира се. Нали я знаеш. Нищо не може да я спре да ходи на бинго. — Той стана сериозен. — В момента това е добре за нея. Разтоварва я.
— Съседите знаят ли, татко?
— Не. Мисля, че не. Говорим за случилото се само вкъщи. На много хора казах само, че си в болница в Европа.
Смених темата.
— Как ти харесва екзотичният Истанбул?
— Ами — отвърна — интересен град, но — той сниши гласа си — … да ти кажа право, мисля, че храната е отвратителна. Боже господи, какви боклуци продават по разните ресторантчета. Първия ден отидох да вечерям в едно. Още не смея да се отдалечавам много от тоалетната.
— Тоалетната ли? Нима искаш да кажеш, че имат и тоалетни? Тук са направили само по една дупка в пода.
— Да. Знам го от собствен опит. Нямате и вестници, нали?
— Не.
— Но аз съм отседнал в „Хилтън“. И сега се храня там. Засмях се.
— Аха. А ние наричаме това място сагамалджъларския „Хилтън“.
Говорихме доста за хашиша. Отначало на татко му беше неудобно да обсъжда тази тема. Изглеждаше искрено изненадан, когато му обясних, че хашишът се получава от марихуана.
— Мисля, че не одобрявам особено и марихуаната — рече той, — но повечето хора смятат, че е опасна Щом си решил да правиш това, защо не взе поне марихуана?
— Хашишът е по-концентриран — обясних аз. — По-лесно се укрива.
— А! — Татко замълча. — Било е глупаво. Били. Глупаво.
— Знам.
— Слушай. Не прави повече глупости. Стой мирно и ме остави да уредя нещата с адвокатите. Ще те измъкнем. Окей?
— Окей.
Обсъдихме всички възможни законни пътища. Споделих с него съвета на Йохан да ида в лудницата „Бакъркьой“, откъдето мога лесно да избягам. Идеята за бягство тревожеше татко. Но адвокатите му бяха казали, че ще е от полза да получим официално „свидетелство за лудост“ от „Бакъркьой“. С такова свидетелство в досието ми не можеха да ме осъдят за никакво престъпление. Не се чувствах по-луд (или по-нормален) от всеки среден човек, но имах едно нещо в моя подкрепа. В американската армия ме бяха определили като психически негоден за военна служба. Това беше солидна препоръка. Татко държеше да има на разположение колкото се може повече вратички. Съгласи се да изпрати военното ми досие на Беяз и Сия.
Твърде скоро стана време татко да се връщи вкъщи. Обеща да дойде отново след два-три месеца или когато се наложи да помогне с нещо. Заръча ми да запазя спокойствие. Щях да се явя в съда след три седмици. Ще видим какво ще стане тогава. Насили се да се усмихне и ми каза довиждане.