— Джо! — извика някой.
Познах усмихнатия турчин, който ми помогна в полицейския участък вечерта след арестуването ми. Отново ми предложи хашиш. Отказах възможно най-учтиво. Исках главата ми да е бистра в съда. Той сви рамене, надигна една бутилка ракия и продължи да играе.
Влиянието на този човек ме поразяваше. Не можех да проумея как си позволява всички тия неща.
Отвън в чакалнята извикаха моето име. Двама войници ми сложиха белезници и ме поведоха през лабиринт от подземни коридори, а после нагоре по няколко реда тъмни тесни стълби. Когато се изкачихме, свалиха белезниците ми и ме оставиха сам в някаква стаичка, не по-голяма от шкаф. Нямаше прозорци. Беше гола, с изключение на една отоплителна тръба. По стените се мъдреха надписи, повече отколкото във влакчетата на нюйоркското метро. Намерих празно местенце, извадих химикалка и написах: „Уилям Хейс, Ню Йорк, 11. X. 70 г.“
После ме извикаха в съда и ме настаниха на подсъдимата скамейка. Очите ми моментално се спряха върху едно хубаво момиче от публиката. Доста отдавна не бях виждал жена. В скута й имаше жълт служебен бележник. Заплеснах се в краката й.
Беяз и Сия седяха на една маса пред мен. Йешил им говореше нещо. После погледнах към мястото, където Чарлс ми беше казал, че ще бъде прокурорът. Притеснявах се от него. Не исках някой турски Ф. Лий Бейли18 да ме разкъса с кръстосан разпит. Той срещна погледа ми и се намръщи зад тъмнозелените си очила.
Влезе главният съдия. Тържествено зае мястото си между останалите двама съдии зад високото бюро в центъра на подиума. Дългата му черна роба имаше яркочервена яка. Под късата побеляла коса лицето му беше отпуснато, но добродушно.
На малка маса до подиума седеше млад човек пред допо-топна пишеща машина. В продължение на двайсетина минути разни хора ставаха, говореха нещо на турски и после отново се отпускаха на местата си. Машинката тракаше след думите им. И Беяз, и Сия говориха кратко. Американският консул също каза нещо. Тримата съдии се съвещаваха. Най-накрая Йешил ми направи знак да се изправя.
— Съдията иска да чуе историята ти — рече той.
— Студент съм в университета „Маркет“ — започнах аз. — Йешил превеждаше. — Намира се в Милуоки, град в Съединените американски щати. Следвам английска филология. На път съм да се дипломирам. Трябва само да завърша дипломната си работа. Искам да стана писател. Пуша хашиш от няколко години. Смятам, че стимулира ума ми и подпомага творческите ми способности. Когато пуша, пиша по-добре. Пътувах из Европа на екскурзия. Исках да си донеса малко хашиш, защото в Щатите той е много скъп, а нямам толкова пари. Щеше ми се и да се запася, докато завърша дипломната си работа. Бях чул, че в Истанбул е много евтин, затова дойдох тук. Исках да си купя съвсем малко — може би не повече от половин кило. Попаднах на някакви турски младежи с дълги коси. Казах им, че ми трябва малко. Заведоха ме в една стая и ми показаха огромни количества хашиш. Никога не бях виждал толкова много. Обещаха ми, че ще ми дадат две кила за 200 долара. В сравнение с Щатите това е страшно евтино. Помислих си, добре, ще взема две кила и ще ми стигнат за дълго.
Съдията помълча няколко секунди. Истории за хашиш се бяха разнасяли из съдебната зала десетилетия наред. Продължихме разговора чрез Йешил.
— За своя собствена употреба ли го носехте? — попита той.
— Да.
— И нищо ли нямаше да продадете?
— О, не — излъгах аз.
— Щяхте ли да дадете от него на приятелите си? Адвокатите ме бяха подготвили за този въпрос.
— Мисля, че хашишът е много силен и може да бъде опасен за някои хора. Смятам, че е добър за мен, защото стимулира творческите ми способности и ми помага да пиша. Но за други може би не е чак толкова добър. Така че не знам. Според мен всеки човек трябва да решава сам за себе си дали да пуши или не. Затова не искам да го давам на приятелите си. Може би за тях няма да е толкова добър.
— Две кила хашиш е твърде много, за да го изпушите сам. — Ама аз не исках две кила. Исках само половин кило. Но те ми предложиха всичкия и аз сглупих. Реших да го взема.
Така щях да си имам много, като се върна в Щатите.
— Но нямаше да го продавате?
— Не. Щях да го пуша сам.
— Много ли пушите?
— Да. Пуша от години.
Съдията млъкна за миг. Посъветва се нещо със съдиите от двете му страни. После се обърна към Беяз. Изведнъж зададе някакъв въпрос на Йешил и преводът ме изненада.
— Каква е темата на дипломната ви работа?
Никой не ме беше подготвил за този въпрос. В действителност не пишех никаква дипломна работа. Отговорът ми хрумна внезапно.