Патрик остана в Милуоки още няколко дни. Сетне пое на автостоп в западна посока. Замина за Аляска да си търси късмета. Джек Лондон бе тръгнал така. Защо да не го стори и Патрик?
Моят път беше на изток. И двамата поехме да обикаляме света. Решихме да се срещнем при Лох Нес след по-малко от година. Щяхме да сравним успехите си.
Но срещата ни трябваше да се отложи. Сега, след повече от две години, той отново се появяваше, но в другия край на света.
Посещението му не беше случайно.
Дойде в „Сагамалджълар“, придружен от Уилард Джонсън от консулството. Ако някой посетител пристигнеше сам, завеждаха го в една от кабинките, където затворникът беше отделен с дебело стъкло. Но ако го придружаваше адвокат или човек от консулството, въвеждаха го в една стая със затворника. Присъствието на Уилард ми даде възможност да стисна ръката на Патрик. Но не исках консулът да разбере плановете ни. Все още не знаех дали мога да имам доверие на Уилард.
Патрик бъбреше нехайно за това-онова, докато Уилард седеше тихо в другия край на стаята и слушаше само с половин ухо разговора ни.
— Намерих си работа — съобщи Патрик.
— Занасяш се. Ти? Къде?
— „Джон Диър“. Тракторна фабрика. Манхайм, Германия.
— Не мога да си те представя в тракторна фабрика. Патрик се засмя.
— Аз също. Мисля, че ще мога да изкарам някак си шест месеца. Дотогава мистър Франклин сигурно ще се оправи. Ще го доведа следващия път да те види. Искаш ли да ти взема нещо? От какво имаш нужда?
— От един 45-калибров „Магнум“… с три пълнителя.
Уилард настръхна. После разбра шегата ни и се засмя.
— Е, както и да е. Тогава ще ми трябват обувки — казах аз. Гуменки. Да играя волейбол през лятото. И гледай да са с по-дебели подметки. Мистър Франклин може да ти помогне. Патрик си записа в бележника.
— Можеш ли да ми изпратиш някои книги? — попитах аз. — В момента чета „Смърт следобед“.
— А, Хемингуей. „Старецът и морето“. „Смърт следобед“. Халоуин край Лох Нес и…
— … и ми трябва само висок кораб и пътеводна звезда — заключих аз.
Уилард се обърка.
— Харесваш ли Мейсфийлд24? — попитах аз.
— О, да.
— Ами Алфред Нойс25? Макар че е англичанин? — извика въодушевено Патрик. — О, „Разбойникът“. Извинете. И двамата следваме английска филология. Увличаме се. Дължи се на ирландския ни произход. Прадедите ни са били келти. Събличали се голи, преди да влязат в битка. Боядисвали с къпини телата си в синьо. Трябва да са представлявали страхотна гледка. Сини мъже, които връхлитат с крясъци върху теб от хълма само по бради и със сопи.
Уилард Джонсън се размърда неспокойно на стола си. Патрик често действаше така на хората. Патрик се обърна отново към мен.
— Е, как върви любовта? — попита внезапно той. Изсмях се.
— Можеше да бъде и по-добре. А ти как я караш?
— Както преди. Срещнах една фантастична жена в Манхайм. Куражът й може да се мери само с моята фантазия. Ммммм! Жалко, че е омъжена.
— Германка ли е?
— Не, американка. Мъжът й е сержант в армията.
— Добре си ги избираш, няма що. Все пак внимавай.
— То се знае. Така животът е по-интересен.
До заминаването на Патрик от Истанбул вече се бяхме разбрали какво точно трябва да направим. Той щеше да поработи в тракторната фабрика, докато събере около 1500 долара. После щеше да се върне в Турция и да ми даде тайно парите в подметките на чифт гуменки. После щеше да ме чака до „Бакъркьой“.
Планът беше точно за него. Винаги си бе представял, че е един от тримата мускетари.
Започнах по-често да получавам писма от Лилиан. Те разведряваха тягостната обстановка на очакване. Тя се бе оправила бавно след премеждието в планината и бе заминала на изток, за да се възстанови. Изпрати ми снимка. Белегът й едва се забелязваше. Сложих снимката на почетно място върху шкафчето си.
Отбила се да види мама и татко. Дори се опитала да им обясни, че някои хора имат по-различни представи за живота. Те неведнъж го бяха чували от мен преди. Била щастлива. Гостуването й доставило удоволствие. Скоро отново потеглила за Западното крайбрежие, към планините.
Научих се да пазя писмата й. Някак си не изглеждаше редно да ги отварям през деня, когато в кауша цареше всеобща лудост. Мушвах ги под ризата си и изчаквах настъпването на нощта, когато всичко утихваше. Някога много отдавна бях влюбен в едно момиче на име Катлин. Когато си мислех за нея, винаги усещах дълбоко в себе си странно вълнение. Сега изпитвах същото от писмата на Лилиан.