Разказа ми за Джон Сътър и за отзвука от вестникарския шум. Министерството на външните работи проучвало възможностите да уреди да ме преместят в американски затвор. Разправих на Майк за преместването на Арне. Той бе настроен оптимистично. Но се съмняваше, че ще стане бързо. В този момент турско-американските отношения били доста обтегнати.
Тъй като постъпките едва бяха започнали, нямаше кой знае какво да обсъждаме по въпроса за преместването. Затова просто разговаряхме. И двамата с Майк бяхме израснали в Лонг Айланд и имахме много общи спомени. Оказа се, че и двамата сме били спасители. Дори познавахме едни и същи хора.
Споделих с него как жадувам да поплувам в океана. Той се засмя и каза:
— Още малко и това ще стане.
— Да.
— Разбрах, че играеш софтбол29.
— Чат-пат. Може би сега не съм съвсем във форма.
— Няма проблеми. Аз играя в лигата „Бродуей Шоу“ в Сентръл Парк. Ще трябва да играеш с нас, щом се върнеш.
— Да. Много ми се иска да играя това лято.
Майк се засмя.
— Може. Кой знае? Но със сигурност ще бъдеш на пролетните тренировки догодина.
Сега аз се засмях.
— Разбира се. Окей. Дръж ме в течение. Поздрави всички вкъщи. И посъбери малко гръцко слънце заради мен.
— Добре. Обещавам. Горе главата. Всичко върви на добре.
Беше хубаво да видя отново татко. От напрежението през последните години по лицето му се бяха появили бръчки. Но тялото му още беше стегнато и здраво от хандбала. Татко носеше парите за Сагмир. Но първо искаше да поговорим.
— Пуснат е нов влак — каза той.
— Специалният с прехвърляне ли?
— Да. С Майк Грифит ни даваха по радиото и телевизията у дома. Опитваме се да накараме Министерството на външните работи да се заеме по-сериозно. Майк смята, че ще успеем.
Татко искаше да отложим сделката със Сагмир, докато не научим нещо повече за специалния влак с прехвърляне. Но аз му напомних какво бе казал Сагмир — че трябва да свършим работата, преди да ме съдят отново. Затова решихме да видим какво ще направи турският адвокат.
Измислихме старателно план за сделката. Татко щеше да депозира трийсетте хиляди лири в американското консулство и да покаже разписката, за да увери Сагмир, че парите са налице. Сагмир ще вземе паспорта на татко. Когато се кача на самолета, за да напусна Турция, татко ще откупи паспорта си за 30 000 лири.
Неспокойно чаках връщането на татко от срещата със Сагмир.
Когато дойде да ме види на другия ден, изглеждаше угрижен.
— Сега пее друга песен — каза татко. — Трябвали му 15 000 лири аванс. — Не можел нищо да уреди, докато не плати на някои хора в Анкара.
Щеше ми се да вярвам, че е така. Толкова жадувах да бъда свободен. Но не можех да позволя татко да пострада. Сделката взе много да намирисва.
— Какво ли иска да намаже?
— Не знам — отвърна татко. — Мислиш ли, че казва истината?
— Не. Опитва се да те измами. Той е богат. Може да извади 15 000 само за един час. Я вземи да се върнеш и да му съобщиш, че се отказваме. Или 30 000 лири с наложен платеж, или нито куруш в аванс.
Татко дойде отново на другия ден. Стори ми се уморен и потиснат. Прочетох отговора на Сагмир в очите му.
— Ще оставя парите в банката — рече той, преди да замине. — Ако ти потрябват, ще бъдат там.
Седемнайсета глава
Та ето какво излезе от всичко. След тригодишни пазарлъци и разправии, плащане на адвокати, празни надежди, тревоги и молитви, крайният резултат пак беше трийсет години. В понеделник, на 10 септември 1973 година, дойдоха войници, сложиха ми белезници и ме откараха от „Сагамалджълар“ в приземната стая, където преди цяла вечност с жонглиране бях успял да отърва боя. Денят бе горещ и войниците във вълнените си униформи силно воняха поради истанбулската жега. Чакахме цяла сутрин. Дойде обяд и отмина. Накрая късно следобед ме отведоха по дългите тъмни задни коридори и стълби в малката чакалня горе. Името ми още стоеше надраскано на стената сред тези на останалите изгубени души.
Пустите коридори на съда бяха тихи и спокойни. В косо падащите жълти снопове слънчева светлина се носеха прашинки. Повечето работа за деня бе приключила. Наоколо имаше съвсем малко хора.
Пред затворената врата на съдебна зала № 6 три възрастни чистачки, облечени в черно, вдигнаха глави от метлите и се обърнаха да ме погледнат, когато минах покрай тях.
Като в „Макбет“? Вещиците? Засмях се.