Джулия Куин
Среднощен танц
На баща ми, който никога не забравя да ми каже колко се гордее с мен. Аз също се гордея с теб!
И на Пол, макар изглежда той да мисли, че историята може да бъде подобрена, ако цялото действие се премести в дъждовна гора.
Глава първа
Оксфордшир
Англия, 1816 година
Ако бяхте ожънали подред всички на тоя свят… — Арабела Блайдън примигна. Това не можеше да е правилно. Нямаше никакви жътвари в „Зимна приказка“. Задържа книгата по-далеч от лицето си. Още по-зле. Дръпна книгата по-близо. Буквите на страницата бавно се фокусираха.
Ако бяхте оженили подред всички на тоя свят… — Бел въздъхна и се облегна назад срещу дънера. Това имаше много повече смисъл. Тя примигна няколко пъти, за да фокусира светлосините си очи върху думите, които лежаха на страницата пред нея.
Те отказаха да се подчинят, но тя не възнамеряваше да чете с лице притиснато към книгата, така че присви очи и продължи с опитите си.
Въздухът се раздвижи леко от хладен вятър и тя погледна нагоре към облачното небе.
Щеше да вали, нямаше съмнение, но ако беше късметлийка, щеше да има още около час преди да паднат първите капки. Това беше и времето, от което се нуждаеше, за да приключи „Зимна приказка“.
И прочитането й щеше да бележи края на нейното Голямо Шекспирово приключение — почти академичното усърдие, което беше изпълвало свободното й време в продължение на шест месеца. Беше започнала с „Всичко е добре, когато свършва добре“1 и бе продължила по азбучен ред, като мина през Хамлет, всичките части на „Хенри“, „Ромео и Жулиета“ и множество други пиеси, за които не бе чувала преди. Не беше много сигурна защо го направи, освен простия факт, че обичаше да чете, но сега, когато краят се виждаше, проклета да е, ако остави няколко дъждовни капки да се изпречат на пътя й.
Бел преглътна и се огледа наоколо, сякаш се страхуваше, че някой я е чул да проклина в мислите си. Погледна отново към небето. Лъч слънчева светлина се появи от малка пролука в облаците. Бел прие това като знак за оптимизъм и издърпа сандвича с пилешко от чантата за пикник. Отхапа изтънчено и отново вдигна книгата си. Думите изглежда упорито не желаеха да се фокусират, както и преди, така че тя повдигна тома по-близо до лицето си, което изкриви по няколко различни начина, докато намери присвиването, което й свърши работа.
— Хайде, Арабела — измърмори тя. — Ако успееш да издържиш тази крайно неудобна поза за още четиридесет и пет минути, не би трябвало да имаш проблем с остатъка от книгата си.
— Разбира се, за лицевите ви мускули, вероятно ще бъде доста болезнено — чу се провлачен глас иззад нея.
Бел изтърва книгата си и завъртя глава. На няколко метра встрани стоеше джентълмен във всекидневно и все пак елегантно облекло. Косата му беше наситено шоколадово кестенява, а очите бяха в абсолютно същият нюанс на кафявото. Той гледаше надолу към нея и усамотения й пикник с развеселено изражение, а ленивата му поза показваше, че я беше наблюдавал от известно време. Бел се взираше в него, неспособна да измисли какво да каже, но се надяваше, че надменният й поглед ще го постави на мястото му.
Изглежда не свърши работа. Всъщност, той изглеждаше дори още по-развеселен от нея.
— Имате нужда от очила — каза просто той.
— А вие сте навлезли в чужда територия — отвърна тя.
— Така ли? По-скоро си мисля, че вие сте нарушили границата.
— Съвсем сигурна съм, че не съм. Тази земя принадлежи на херцог Ашбърн. Братовчед ми — подчертано добави тя.
Непознатият посочи на запад.
— Тази земя принадлежи на херцог Ашбърн. Границата е билото, ето там. А оттук следва, че вие сте навлезли в чужда земя.
Бел присви очи и избута кичур от къдравата си руса коса зад ухото.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно. Осъзнавам, че владенията на Ашбърн са обширни, но не са безкрайни.
Тя се размести неудобно.
— О! Добре, в такъв случай съжалявам, че ви притесних — каза тя високомерно. — Само ще потърся коня си и си тръгвам.
— Не бъдете глупава — каза бързо той. — Надявам се, че не съм толкова зъл, че да не позволя на една дама да почете под дърветата ми. Непременно стойте толкова дълго, колкото искате.
Бел обмисляше да си тръгне, но удобството спечели пред гордостта.
— Благодаря. Тук съм от няколко часа и доста добре съм се настанила.
— Виждам. — Той се усмихна, но това беше лека усмивка и Бел доби впечатление, че не е мъж, който се усмихва често.