— Израснах в Шропшир.
— Наистина? Никога не съм била там, но съм чувала, че е много приятно.
— Да, доста.
— А семейството ви още ли живее там?
— Мисля, че да.
— Оу! — Ема изглеждаше леко объркана от странния му избор на думи, но въпреки това продължи разговора. — А виждате ли ги много често?
— Рядко ги виждам.
— Ема, скъпа — каза нежно Алекс. — Моля те, дай време на госта ни да яде между въпросите.
Ема се усмихна смутено и набоде аспержа с вилицата си.
Преди да го сложи в устата си обаче, избъбри:
— Бел е много начетена, както знаете.
Братовчедка й се задави с храната си, тъй като не очакваше разговорът да се обърне в тази насока.
— Като говорим за четене — намеси се умело Джон, — привършихте ли „Зимна приказка“? Забелязах, че бяхте почти накрая онзи ден.
Бел отпи глътка вино.
— Да, приключих. И това беляза края на моето Голямо Шекспирово приключение.
— Наистина? Почти ме е страх да попитам какво е това.
— Всички пиеси.
— Колко впечатляващо — измърмори Джон.
— По азбучен ред.
— И също така организирано. Дамата е чудо.
Бел се изчерви.
— Не се закачайте с мен, мошенико.
Очите на Алекс и Ема се разшириха при шеговитите закачки, които прескачаха през масата.
— Ако си спомням правилно — вмъкна Алекс, — приключението не включваше ли и малко поезия?
— Мисля, че изоставих поезията засега. Тя е толкова, ами, поетична, не мислите ли? Никой в действителност не говори така.
Джон повдигна вежда.
— Мислите ли? — Той се обърна към Бел и когато отново заговори, определено в кафявите му очи имаше огън, какъвто никога преди не беше виждала там:
На масата настъпи тишина, докато Джон проговори отново, а очите му изобщо не се отделяха от тези на Бел.
— Иска ми се винаги да говоря с такава елегантност.
Бел установи, че е странно развълнувана от краткия рецитал на Джон и от топлия тон на гласа му. Нещо в неговата реч я държеше омагьосана и тя напълно забрави за присъствието на братовчедите си.
— Това беше чудесно — каза тихо тя.
— Уърдсуърт3. Едно от любимите ми е.
— Има ли тази поема някакво особено значение за вас? Живеете с такова гледище ли?
Последва дълга пауза.
— Не — каза Джон без заобикалки. — Опитвам се, понякога, но обикновено се провалям.
Бел преглътна, чувствайки се неудобно от болката, която виждаше в очите му и потърси друга тема.
— Обичате ли също и да пишете поезия?
Джон се засмя и най-накрая откъсна погледа си от Бел, за да огледа цялата маса.
— Може и да се наслаждавам да пиша поезия, ако някога напиша нещо, което да е дори наполовина поносимо.
— Но вие рецитирате Уърдсуърт с такава страст — запротестира Бел. — Очевидно изпитвате дълбока любов към поезията.
— Да се наслаждаваш на поезията и да си способен да я пишеш са две много различни неща. Предполагам, че заради това толкова много псевдопоети прекарват по-голямата част от времето си с бренди в ръка.
— Сигурна съм, че притежавате душата на поет — настояваше тя.
Джон едва се усмихна.
— Боя се, че вашата увереност е неоправдана, но ще го приема като комплимент.
— Както желаете. Няма да бъда доволна, докато не добавя том с поезията ви в библиотеката си — дяволито каза Бел.
— Тогава по-добре да се залавям за работа. Със сигурност не искам да ви разочаровам.
— Не — измърмори тихо тя. — Сигурна съм, че не искате.
Глава шеста
На следващия ден Бел реши, че може би е отхвърлила прекалено прибързано поезията.
Следобедът тя се преоблече в тъмносиния си костюм за езда и се запъти към конюшните. Вдъхновена от рецитацията на Джон предишната вечер, тя взе със себе си тънко томче от поезията на Уърдсуърт. Планът й бе да намери тревист склон и да се разположи удобно да почете, но имаше усещането, че няма да може да се спре и ще насочи кобилата си към Блекууд Парк, не Бринстед Манър — проклятие, защо не можеше да запомни името на това място? Както и да се наричаше, то бе мястото, където живееше Джон и Бел искаше да отиде там.
3
Уилям Уърдсуърт (1770–1850) е английски поет, представител на романтизма, за чието най-голямо произведение се счита неговата поема „Прелюдията“, която е с автобиографичен характер. — Б.пр.