Бел обърна глава, защото не желаеше да го остави да види как бърше и една сълза заради него. Тя дишаше накъсано и й отне известно време преди да бъде в състояние да изправи раменете си.
— Грешиш — тихо каза тя, обръщайки се към него с обвинителен поглед. — Грешиш! Никога няма да осъзная, че постъпваш правилно, защото не е така! Ти унищожаваш щастието ми! — Тя преглътна трудно. — Своето също, ако спреш и погледнеш в сърцето си.
Джон се обърна, обезсилен от непоколебимата искреност в очите й. Той знаеше, че не можеше да й каже истинската причина, за да я отблъсне, затова се опита да призове вроденото й чувство за практичност.
— Бел, ти си отгледана в пълен лукс. Аз не мога да ти дам това. Дори къща в Лондон не мога да ти осигуря.
— Това не е от значение. Освен това, аз разполагам с достатъчно средства.
Джон се наежи.
— Няма да взема парите ти.
— Не бъди глупав. Сигурна съм, че имам голяма зестра.
Той се завъртя, погледът му бе твърд и дяволски сериозен.
— Няма да търпя да говорят за мен, че съм зестрогонец.
— О, за това ли е всичко? Притесняваш се за това какво ще кажат хората? Мили боже, мислех, че си над това.
Бел се завъртя на пети и се запъти към кобилата си, която лениво си похапваше трева. Сграбчвайки юздите, тя яхна коня, отблъсквайки грубо предложената от Джон помощ.
— Знаеш ли какво? — попита тя с леден тон. — Напълно си прав. Не си мъжът, за когото те мислех.
На последната дума гласът й се прекърши и Бел знаеше, че той е прозрял фалшивата й храброст.
— Сбогом, Бел — каза решително Джон, знаейки, че ако се приближи до нея сега, никога нямаше да успее да я пусне.
— Да знаеш, че няма да те чакам — изплака тя. — И някой ден ще промениш решението си и ще ме искаш. Ще ме искаш толкова силно, че ще те боли. И не просто в леглото си. Ще ме искаш в дома си, в сърцето и душата си. А мен няма да ме има.
— Не се съмнявам в това дори за миг. — Джон не бе сигурен дали бе изрекъл думите или само си ги помисли, но и в двата случая бе сигурно, че тя не ги чу.
— Сбогом, Джон — каза Бел, със сподавен плач. — Знам, че си приятел на Алекс и Ема, но ще съм ти признателна, ако не идваш в Уестънбърт докато не си замина. — Погледът й се замъгли от сълзи, тя удари кобилата си и пое към Уестънбърт с главоломна скорост.
Джон я наблюдаваше как си отива, а след като вече не можеше да я види, се вслуша в шума от коня й. Той не помръдна няколко минути, умът му отказваше да обмисли всичко, което се бе случило. След години на срам и самоненавист, когато най-после бе направил правилното нещо, се чувстваше като злодей от някоя от новелите на мисис Радклиф.7
Джон изстена силно и яростно прокле, ритайки един камък. През целия му живот бе така. Точно когато решаваше, че е постигнал нещо, което желае, някоя по-голяма награда го примамваше — нещо, което знаеше, че никога няма да има. Блечфорд Манър бе мечта за него, мечта за почтеност, положение и чест, начин да покаже на семейството си, че може да се справи и сам, че не е нужно да наследи титла и владения, за да бъде джентълмен.
Но щом дойде в Блечфорд Манър срещна Бел и сякаш боговете му се надсмиваха и подвикваха:
— Виждаш ли, никога няма да успееш, Джон. Това е нещо, което никога няма да имаш.
Той затвори очи. Беше постъпил правилно, нали?
Знаеше, че я нарани. Болката в очите й бе неприкрита и неподправена. Все още можеше да види лицето й в ума си. И тогава към Бел се присъедини и Ана, очите й го осъждаха безмълвно.
— Неее — изстена тя. — Неее.
След това прозвуча гласът на майка й…
— Все едно си бил ти.
Джон внезапно отвори очи, опитвайки се да пропъди жените от ума си.
Бе постъпил правилно. Той не можеше да бъде чистата душа, която Бел заслужаваше. Сцена от съня му премина през съзнанието му. Той беше върху нея. Тя викаше.
Бе постъпил правилно. Желанието му към нея бе прекалено силно. Тя щеше да се пречупи под силата на страстта му.
Тъпа болка прободе гърдите му и стегна дробовете му. С едно гладко движение той възседна жребеца си и пое още по-бързо от Бел. Докато преминаваше през гората, листата се блъскаха ожесточено в лицето му, но Джон не им обърна никакво внимание, приемайки болката като полагаемо наказание.
Глава девета
Бел нямаше спомен за главоломния галоп до дома си. Тя язди, без да я е грижа за собствената й сигурност. Единственото, което имаше значение, бе само да се върне в Уестънбърт и да направи разстоянието между себе си и Джон Блекууд възможно най-голямо.
7
Ан Радклиф (1764–1823), позната още като мисис Радклиф, е британска писателка на класически готически романи. — Б.пр.