— Не?
— Не.
— Какво имаш предвид? — Бел се опита да се отдръпне от него, но той я задържа здраво.
— Имам предвид, да те целуна.
— Знам това, простак такъв. Това, което искам да знам, е защо не искаш да ме попиташ нещо веднага?
— Ех, жени! — каза Джон и въздъхна мелодраматично. — Ако не е едно, ще бъде друго.
Бел го удари по ръката.
— Бел — каза той търпеливо, — трябва да осъзнаеш, че ти ми хвърли ръкавицата на предизвикателството. Няма да ми отговориш, докато не го направя правилно.
Тя кимна.
— Тогава ми позволи кратък период на отлагане, поне. Тези неща отнемат време, ако някой иска да бъде оригинален в нещо.
— Разбирам — отвърна Бел и лекичко се подсмихна.
— Ако желаеш романтика — истинска романтика, няма да имаш против да почакаш няколко дни.
— Мисля, че ще успея да почакам.
— Добре. Сега би ли дошла тук, за да ме целунеш отново.
Тя го направи.
Джон дойде по-късно през седмицата. Веднага след като двамата с Бел останаха насаме, той я издърпа в обятията си и каза:
— „Обичах те, преди да зная и името ти, и лицето — така с безформен пламък…“
— „С глас в сърцето нахлуват ангелите от безкрая“9 — довърши Бел изречението. — Опасявам се, че за твой лош късмет, моята гувернантка беше луда по Джон Дън10. Знам голяма част наизуст. — Когато видя недоволното му изражение, тя добави: — Но трябва да те поздравя за твоята страстна рецитация. Беше много трогателна.
— Явно не достатъчно трогателна. Би ли се отдръпнала от пътя ми, ако обичаш. Имам работа за вършене. — С наведена глава той напусна стаята.
— И стой далеч от Дън! — Извика Бел след него. — Никога няма да успееш да ме заблудиш с някой от неговите стихове. — Тя не беше сигурна, но й се стори, че промърмори доста груба дума, когато затвори входната врата след себе си.
Джон не спомена нищо повече за бъдещото си предложение през цялата следваща седмица, дори когато придружаваше Бел на няколко приема и я посещаваше почти всяка сутрин. Тя също не повдигна темата. Знаеше, макар че той би го отрекъл, че Джон се радваше да изготвя плановете си и не искаше да му разваля удоволствието. Всеки път щом й хвърлеше кос преценяващ поглед, тя знаеше, че намисля нещо.
Нейните подозрения се оказаха правилни, когато една сутрин той пристигна в къщата на Блайдън с три дузини перфектни червени рози, които постави в краката й, по средата на приемната. Той падна на колене и каза:
Джон почти успя с това. Очите на Бел се бяха замъглили от сълзи, когато той казваше частта с целувката в чашата, а ръката й неволно се беше отклонила върху сърцето.
— О, Джон — въздъхна тя.
Тогава се случи нещастието. Персефона се спусна по стълбите.
— Джон! — извика тя с глас изпълнен с удоволствие. — Това ми е любимото! Откъде го знаете?
Джон наведе глава и стисна юмруци отстрани до тялото си. Бел премести ръката си от сърцето на хълбока си.
— Баща ми рецитираше на майка ми това стихче през цялото време — продължи Персефона с порозовели бузи. — Но никога не успя да я накара да се разтопи от щастие.
— Мога да си представя — промърмори Бел.
Джон я погледна глупаво.
— И то е особено подходящо както знаете — добави Персефона. — Тъй като нейното име беше Селия, бог да я прости.
— Подходящо? — попита Бел, без да откъсва поглед от Джон. Що се отнася до него, той мъдро задържа устата си затворена.
— Нарича се „Песен за Селия“, все пак. От поета Бен Джонсън е — каза Персефона усмихнато.
— И сега — каза Бел кисело. — Джон, коя е Селия?
— Ами, майката на Персефона, разбира се.
Бел нямаше как да не се възхити на стоическото му изражение.
— Е, аз се радвам, че Джонсън е написал този стих. Бих намразила мисълта, че сте писали поезия на някоя с име Селия, Джон.
— О, не знам. Мисля, че Селия е много хубаво име.
Бел му отправи една тъжно сладка усмивка.
— Смятам, че ще откриеш, че Бел се римува много по-лесно.
9
Цитат от стихотворението „Ефир и ангели“, превод от английски Кристин Димитрова. — Б.пр.
10
Джон Дън (1572–1631) е английски поет, сатирик и проповедник, чийто творби се отличавам със своята реалистичност и метафорично богатство. — Б.пр.