— Бъди готова утре, в четири следобед, в Университетския център — каза Амели. — Сам ще те вземе. Съветвам те да прочетеш онова, което Миърнин ти възложи. И още нещо, Клеър — не казвай на никого какво правиш тук. На абсолютно никого.
Чак след като излезе в коридора, а вратата се затвори зад нея, Клеър си даде сметка, че Амели така и не бе отговорила на въпроса й. Тя отново отвори вратата, ала се озова в най-обикновена стая, пълна със стари, изпотрошени мебели. Нещо пробяга крадешком в далечния ъгъл. Имаше прозорец с разкривени щори, но нито помен от Амели. Нямаше ги и купчините книги. Нито пък Миърнин.
— Болен е — каза Клеър на незнайното същество, което шумолеше в ъгъла зад трикракото бюро. — Затова тя му говореше по този начин. Той е стар и болен. Може би дори умира.
Нима вампирите можеха да се разболяват? И да умират? По някаква причина досега Клеър изобщо не се бе замисляла за това.
Тя внимателно затвори вратата, намести раницата на гърба си и сведе поглед към овехтелите книги в ръцете си.
„Последна воля и завещание“.
Надяваше се, че това не е някакво предзнаменование за собственото й бъдеще.
През целия път към Стъклената къща Ева не спря да бърбори за това, как беше минал денят й — разказа й за някакво момче, което се опитало да я покани на среща, както и за Чад, гаджето на Ейми, който дошъл да им помогне да почистят и бил голям сладур, но пък шефът й бил голям задник, но все пак й повишил заплатата с двайсет цента на час.
— Мисля, че е, задето не напуснах още след първата седмица — нехайно каза Ева, но звучеше наистина доволна и Клеър се радваше за нея. — Вярно, че са само няколко долара повече на седмица, но…
— … пак е нещо — кимна Клеър в знак на съгласие. — Поздравления, Ева. Наистина го заслужаваш. Справяш се отлично и съм сигурна, че ако поискаш, можеш да ръководиш цялото заведение.
— Аз? Мениджър? — Ева чак изпръхтя от смях. — Да бе, все едно мечтата на живота ми е да властвам над някакво кафене. Я се стегни!
— Сериозно ти говоря. Ти си мила, хората те харесват, разбираш си от работата. Определено ще се справиш. И то отлично.
Ева й хвърли кос, почти неодобрителен поглед.
— Ти наистина говориш сериозно.
— Аха.
— Не знам дали съм готова да бъда мениджър или нещо такова. Сигурно ще трябва да нося вратовръзка и още кой знае какво.
— Ти вече имаш една — напомни й Клеър.
— Да, с Мрачния жътвар. Хей, я почакай! Може пък това да стане моят стил на управление — издъни се и си мъртъв, нищожество! — Ева се ухили широко. — Ето какво трябва да преподават в бизнес училищата.
— Нищо чудно тук да преподават точно това — въздъхна Клеър.
— Какво ти става днес, Си Би? — Си Би идваше от Клеър Беър1, шеговитият прякор, който Ева й беше измислила. Клеър не смяташе, че й подхожда особено, тя изобщо не приличаше на мечка, нито дори на плюшено мече. — Изглеждаш ми… и аз не знам, някак умислена.
— Ами… — проточи Клеър, не биваше да казва на Ева за Миърнин. — Имам много домашни.
Така си беше, само че никога досега от успеха й не бе зависело толкова много. Тя прелисти книгата за египетските ръкописи. Струваше й се разбираема, макар да не бе сигурна точно колко египетско бе съдържанието й. Все пак, изглеждаше интересна. Другата, „Последна воля и завещание“, като че ли беше доста по-трудна. Беше пълна със странни символи от писменост, която Клеър не разбираше. Май щеше да будува цяла нощ, мъчейки се да запомни поне най-основното.
— Ева… случвало ли се е някой да наруши договора си в Морганвил? Имам предвид, да го наруши и да остане жив?
— Договор? — Ева отново й хвърли кос поглед, подправен с допълнителна доза неодобрение. — За договор с вампир ли говориш? О, да, по едно или друго време, хората са опитвали всичко. Без особен успех обаче.
— Какво им се е случвало?
— В миналото ги бесели. В наши дни мисля, че просто ги хвърлят да изгният в затвора. Ако преди това вампирите не ги изядат, разбира се. Ама това нас не ни вълнува, нали така? Свобода или смърт!
И Ева вдигна ръка в тържествуващ жест. Клеър отвърна на поздрава й, ала без особен ентусиазъм. Струваше й се, че още усеща как химикалката между пръстите й се плъзга по коравата хартия, докато тя продава живота си. Обзе я срам.
— Защо? — полюбопитства Ева.
— Ъ?
— Защо питаш? — уточни Ева и сви по улица „Лот“. От прозорците на Стъклената къща — техния дом — струеше светлина. — Хайде де, Клеър. Да не би някой твой познат да го обмисля?
— Ъ-ъ-ъ… има едно момче в училище. Чух да споменава нещо такова и се зачудих. Това е всичко.
1
Клеър Беър — игра на думи с почти идентично звучащите на английски Грижовни мечета (англ. Care Bears), рисувани герои от многобройни картички и анимационни филми. — Бел.прев.