— Кой все пак си ти? — изръмжа Лан. — И откъде знаеш кой съм аз?
Мъжът спря рязко.
— Бюлън съм, милорд. От Кандор?
От Кандор… Лан си го спомни — младо пъргаво момче.
— Бюлън? Беше преди двайсет години, човече!
— Знам, лорд Мандрагоран. Но когато в двореца се разчу, че Златният жерав е вдигнат, знаех какво трябва да направя. Изучил съм меча добре, милорд. Дойдох да тръгна с вас и…
— Вестта за пътуването ми е стигнала до Айездайшар?
— Да, милорд. Ел’Нинив… тя дойде при нас, нали разбирате. Каза ни какво сте направили. И други се събираха, но аз тръгнах пръв. Знаех, че ще имате нужда от припаси.
„Да я изгори дано тая жена“, помисли си Лан. И го беше накарала да се закълне, че ще приеме пожелалите да яздят с него! Е, щом тя можеше да си играе с истината, можеше и той. Бе казал, че ще вземе всеки, който пожелае да язди с него. Този мъж не беше на кон. Следователно можеше да му откаже. Дребна отлика, но двайсетте години с Айез Седай го бяха научили на някои нещица — как да внимава с думите си, примерно.
— Върни се в Айездайшар — каза Лан. — Кажи им, че жена ми е сгрешила и че не съм вдигнал Златния жерав.
— Но…
— Нямам нужда от теб. Хайде, да те няма.
Смуши Мандарб и подмина застаналия на пътя мъж. За няколко мига си помисли, че ще се подчини на заповедта му, макар измъкването от клетвата да глождеше съвестта му.
— Баща ми беше малкиер — каза зад него Бюлън.
Лан продължи напред.
— Загина, когато бях на пет — подвикна Бюлън. — Оженил се за кандорка. Убиха ги разбойници. Не ги помня добре. Помня обаче едно нещо, което татко ми каза: че някой ден ще се сражаваме за Златния жерав. Само това ми остана от него.
Лан неволно се озърна през рамо. Бюлън държеше във вдигнатата си ръка тънка кожена каишка — хадори на малкиер, заклел се да воюва със Сянката.
— Искам да нося хадорито на своя баща — викна Бюлън. — Но няма кого да попитам може ли. Такава е традицията, нали? Някой трябва да ми даде правото да го нося. Е, готов съм да воювам със Сянката до сетния си ден — погледна хадорито в ръката си, вдигна отново глава и изрева: — Ще стоя срещу тъмнината, ал’Лан Мандрагоран! Нима ще кажете, че не мога?
— Иди при Преродения Дракон — каза Лан. — Или в армията на кралицата си в Кандор. И на двете места ще те вземат.
— А вие? Ще яздите чак до Седемте кули без припаси ли?
— Ще се оправя.
— Извинете, милорд, но не виждате ли каква е станала земята? Погибелта пълзи все по на юг. Нищо не расте, дори в плодородните някога земи. Дивечът е оскъден.
Лан се поколеба. Дръпна юздите на Мандарб.
— През всичките тези години… — продължи Бюлън и поведе товарния кон след него. — Съвсем смътно знаех кой сте, макар да знаех, че сте изгубили скъп за вас човек. После научих. Години наред се проклинах, че не ви служех по-добре. Заклех се да стоя до вас един ден — спря до Лан. — Питам ви, защото си нямам баща. Може ли да нося хадори и да воювам редом с вас, ал’Лан Мандрагоран? Мой кралю?
Лан бавно издиша, за да усмири яда си. „Нинив, видя ли те отново…“ Но нямаше да я види отново. Постара се да не мисли за това.
Беше дал клетва. Айез Седай увъртаха покрай обещанията си, но даваше ли му това право на същото? Не. Мъжът — това бе неговата чест. Не можеше да откаже на Бюлън.
— Пътуваме анонимно — каза Лан. — Не вдигаме Златния жерав. Не казваш на никого кой съм.
— Да, милорд — отвърна Бюлън.
— Носи тогава с гордост хадори — заяви Лан. — Малцина се придържат към традицията. И да, можеш да се присъединиш към мен.
Лан сръга Мандарб напред, Бюлън го последва пеш. И от един станаха двама.
Перин блъскаше с чука по нажеженото до червено желязо. Из въздуха хвърчаха искри, като пламнали насекоми. Лицето му бе плувнало в пот.
За някои кънтежът на метал в метал бе дразнещ. Не и за Перин. Този звук успокояваше. Вдигаше чука и биеше.
Искри. Летящи късчета светлина, които отскачаха от кожения му елек и престилката. С всеки удар стените на стаята — нерендосани кленови дъски — бръмваха, откликнали на ека на метал в метал. Сънуваше, макар да не беше във вълчия сън. Знаеше го, макар да не знаеше откъде го знае.
Прозорците бяха тъмни. Единствената светлина идеше от тъмночервения огън отдясно. Два железни пръта се нагряваха върху въглените и чакаха реда си за наковалнята. Перин удари отново с чука.
Това беше мир. Това беше домът.
Майстореше нещо важно. Нещо много важно. Беше част от нещо по-голямо. Първата стъпка в сътворяването на нещо бе да измислиш частите му. Майстор Люхан го бе научил на това още първия ден в ковачницата. Не можеш да направиш лизгар, без да разбираш как се намества дръжката в лопатата. Не можеш да направиш панта, без да знаеш как се движат двете страни с щифта. Не можеш и един пирон да направиш, ако не знаеш частите му: глава, ствол, връх.