— Стига да можем да победим Айбара.
— Можем. Силите ни са по-малки от неговата, но повечето му войници са селяни.
— Селяни, за които току-що изтъкна, че може да са опасни — каза Галад. — Не би трябвало да ги подценяваме.
— Да, но знам, че можем да ги надвием. Може да са опасни, да, но ще се прекършат пред мощта на Чедата. Този път, най-сетне, Златоокия няма да може да се скрие зад укрепленията на малкото си селце или зад дрипавите си съюзници. Никакви извинения повече.
Имаше ли нещо общо с това да си тавирен? Не можеше ли да е избегнал онази нощ, преди години? Перин остави чинията настрана. Беше му призляло.
— Добре ли си, Перин Айбара? — попита Гаул.
— Просто си мисля.
Белите плащове нямаше да го оставят на мира, а Шарката — да я изгори дано! — щеше да продължава да му ги хвърля на пътя, докато не се справеше с тях.
— Колко голяма е армията им? — попита Перин.
— Двайсет хиляди войници — отвърна Гаул. — Още няколко хиляди други, които сигурно никога не са държали копие.
Слуги и обоз. Гаул не издаде насмешката си, но Перин я надуши. При айилците всеки мъж — всички освен ковачите — щеше да грабне копие, ако ги нападнат. Това, че толкова много влагоземци не бяха годни да се защитават сами, или озадачаваше, или ядосваше айилците.
— Силата им е голяма — продължи Гаул, — но нашата е по-голяма. И те нямат нито алгай’д’сисвай, нито Аша’ман, нито никакви преливащи, ако Себбан Балвер не греши. Той, изглежда, знае много за тези Бели плащове.
— Прав е. Белите плащове мразят Айез Седай и смятат, че всеки, който може да използва Единствената сила, е Мраколюбец.
— Тръгваме срещу него значи? — попита Биар.
Галад стана.
— Нямаме избор. Светлината го е поднесла в ръцете ни. Но ни трябва още потвърждение. Може би трябва да отида при този Айбара и да го уведомя, че държим съюзниците му, а след това да поканя армията му да се срещнем на бойното поле. Бих предпочел да го извлека на открито, за да мога да използвам конницата.
— Какво искаш, Перин Айбара — попита Гаул.
Какво искаше ли? Искаше да може да отговори на това.
— Прати още съгледвачи — каза Перин. — Намерете ни по-добро място за лагер. Ще предложим преговори, но няма начин, в името на Светлината, да оставя Джил и другите в ръцете на Белите плащове. Ще дадем на Чедата шанс да върнат хората ни. Ако не… е, тогава ще видим.
Глава 8
„Момичето със седемте шарки“
Мат седеше на трикракото столче, подпрял ръце на дървения тезгях. Въздухът миришеше хубаво — на ейл, на дим и на мокрия парцал, забърсал наскоро тезгяха. Харесваше му така. Имаше нещо успокоително в една добра шумна кръчма, която освен това е поддържана чиста. Е, чиста, доколкото е разумно, разбира се. Никой не харесва кръчма, която е прекалено чиста. Понеже тогава изглежда нова и неудобна. Като палто, което никога не е било носено, или като лула, която никога не е запалвана.
Въртеше сгънато писмо между пръстите на дясната си ръка. Писмото, на дебела хартия, беше запечатано с голяма капка кървавочервен восък. Носеше го едва отскоро, но вече се бе превърнало в източник на толкова раздразнение, колкото можеше да му причини всяка жена. Е, може би не Айез Седай, но повечето други жени. Това говореше много.
Спря да върти писмото и потупа с него по тезгяха. Да я изгори дано Верин, че му причини това! Държеше го за клетвата му като риба, хванала се на кука.
— Е, господин Кримсън1? — попита кръчмарката. С това име се представяше напоследък. За по-сигурно. — Да налея ли все пак, или не?
Ханджийката, Мели Креб, се наведе към него, скръстила ръце на гърдите си. Беше хубавичка жена, със закръглено лице и кестенява коса, доста прелестно закъдрена. Мат щеше да ѝ предложи най-хубавата си усмивка — нямаше жена от всички, които бе познавал, да не се е разтопила заради най-хубавата му усмивка, — но вече беше женен мъж. Не можеше повече да разбива сърца. Нямаше да е редно.
Въпреки че както се беше навела, показваше пищна гръд. Беше нисичка, но всичко зад тезгяха си ѝ беше повече от наред. Хубави гърди, да. Ставаха за малко целуване, може би в някоя от стаичките, отзад. Разбира се, Мат вече не се заглеждаше по жени, не и по този начин. Не мислеше за нея в смисъл той да я целува. Може би Талманес. Беше толкова вдървен, че едно цуни-гуни щеше да му свърши добра работа.
— Е? — попита Мели.
— Какво щеше да направиш на мое място, Мели? — празната му халба стоеше до него, с малко пяна, полепнала по ръба.