В тази кръчма бе по-тъмно, отколкото в „Момичето със седемте шарки“. Мъжете седяха изгърбени над пиенето си или игрите и не се сервираше много храна. Само силни питиета. По дървения тезгях имаше пирони, чиито глави стърчаха на цял нокът над дъските и те бодяха по ръцете. Сигурно се опитваха да се измъкнат и да хукнат към вратата, помисли си Мат.
Кръчмарят, Бернхерд, беше тайренец с мазна коса и толкова малка уста, че сякаш по погрешка бе глътнал устните си. Лъхаше на репички и Мат никога не беше го виждал да се усмихва, дори когато му дадат бакшиш. Повечето кръчмари щяха да се усмихнат и на Тъмния за бакшиш.
Мат мразеше да пие и да играе комар в място, където човек трябва да държи едната си ръка на кесията си. Но си беше наумил да спечели малко истински пари тази нощ, а тук се въртяха игри на зарове и дрънчаха монети, тъй че се чувстваше донякъде като у дома си. Дантелата на палтото му все пак привлече погледи. Защо бе навикнал да го носи това, между другото? Най-добре да накара Лопин да я свали от маншетите, като се върне в лагера. Е, не всичката. Само мъничко.
Забеляза една игра в дъното — трима мъже и една жена в бричове. Имаше къса златиста коса и хубави очи. Забеляза ги само заради Том, разбира се. Все едно, имаше много пищен бюст, а напоследък му допадаха жени с по-нежна гръд.
След няколко минути вече хвърляше зарове с тях и това донякъде го успокои. Държеше кесията си под око обаче, беше я оставил пред себе си. Скоро купчината монети до нея започна да расте, предимно сребърници.
— Чухте ли какво е станало на Налбантската поляна? — попита един от мъжете приятелите си, докато Мат хвърляше. — Ужасно нещо.
Беше висок тип с тясно лице, което изглеждаше така, сякаш е било защипвано с врата поне няколко пъти. Наричаше се Чейзър2. Мат предположи, че е защото жените бягат от него, след като погледнат това лице, и трябва да ги гони.
— Какво? — попита Клер, жената със златистата коса.
Мат ѝ се усмихна. Не играеше много на зарове срещу жени, защото повечето от тях намираха играта на зарове за неприлична, макар че никога не възразяваха, като им купиш нещо хубаво със спечеленото. Все едно, играта на зарове с жени не беше честна, защото някоя негова усмивка можеше да накара сърцата им да запърхат и коленете им да омекнат от слабост. Но Мат вече не се усмихваше на момичетата така. Пък и все едно, тя все още не беше реагирала на усмивките му.
— Джоудри — каза Чейзър, докато Мат друсаше заровете. — Намерили го мъртъв тази сутрин. С разпрано гърло. Тялото било изцедено от кръв като надупчен мях вино.
Мат толкова се стъписа, че хвърли заровете, но не ги загледа, докато се въртят.
— Какво? — попита намръщено. — Какво каза?
— Какво да съм казал? — отвърна Чейзър и го погледна. — Нищо. Просто един наш познат. Дължеше ми две корони, м-да.
— Изцедено от кръв? — каза Мат. — Сигурен ли си? Видя ли тялото?
— Какво? — Чейзър се намръщи. — Кръв и пепел, човече! Какво ти става?
— Аз…
— Чейзър — възкликна Клер. — Виж!
Слабият мъж погледна надолу, също като Мат. Заровете, които беше хвърлил — и трите — бяха спрели неподвижно… и се крепяха на връхчетата си. Светлина! Хвърлял беше монети, които да падат на ръба си, но никога не бе правил нещо такова.
И точно в този момент заровете пак затропаха в главата му. Само дето не подскочи до тавана. Кръв и кървава пепел! Тия зарове в главата му никога не означаваха нещо добро. Спираха само когато нещо се промени, нещо, което обикновено означаваше лоша вест за горкия Матрим Каутон.
— Никога не съм… — почна Чейзър.
— Ще го обявим загуба — рече Мат, хвърли няколко монети и гребна одевешната си печалба.
— Какво знаеш за Джоудри? — попита строго Клер. Посягаше към кръста си. Мат бе готов да заложи злато срещу мед, че има нож там, при този гняв, с който го гледаше.
— Нищо — отвърна Мат. „Нищо и твърде много в същото време.“ — Извинете ме.
Тръгна припряно към изхода. Забеляза, че при вратата един от биячите с яките рамене говори с кръчмаря и му показа някакъв лист. Не можеше да види какво има на листа, но можеше да се досети: собственото му лице.
Изруга наум и се измъкна на улицата. Шмугна се в първата пресечка, която видя, и побягна.
Отстъпниците го гонеха, рисунка на лицето му в джоба на всеки разбойник в града и труп с изцедена кръв. Това можеше да означава само едно. Голамът беше в Кемлин. Изглеждаше невъзможно съществото да е стигнало тук толкова бързо. Разбира се, Мат го беше виждал да изпълзява през дупка, не по-широка от две педи. Съществото май нямаше верен усет какво е възможно и какво — не.