— А теб те оставиха за бавачка? — пошегува се Бен, макар че с престорено веселия си тон не можеше да заблуди никого.
— Нещо такова. Ами ти добре ли си? — поинтересува се Иън, сочейки с глава към Шиър.
Приятелят му кимна.
— Да си призная, объркан съм — рече след малко. — Мразя изненадите.
— Изабел смята, че не е добра идея двамата с Шиър да се мотаете заедно. И според мен има право.
— Изабел винаги има право, освен когато спори с мен — заяви Бен. — Но и на мен тази къща не ми изглежда безопасна за нас. Макар и да е била затворена повече от петнайсет години, тя все още е фамилният дом. А и в „Св. Патрик“ очевидно не сме на сигурно място.
— Мисля, че ще е най-добре да отидем в Двореца и да чакаме другите там — предложи Иън.
— Това ли е планът на Изабел? — усмихна се Бен.
— Познай!
— А къде отиде тя?
— Не пожела да ми каже.
— Пак ли някое от нейните предчувствия? — попита Бен разтревожен.
Иън кимна.
— Бог да ни е на помощ — въздъхна Бен и потупа приятеля си по гърба. — Отивам да поговоря с дамите.
Иън се обърна да погледне към Шиър и Ариами Бозе. Възрастната жена като че ли се препираше разгорещено със своята внучка. Двете момчета се спогледаха.
— Подозирам, че бабата държи на плана си да замине утре за Бомбай — отбеляза Бен.
— Ще тръгнеш ли с тях?
— Нямам намерение да напусна този град. Особено сега. Двамата приятели погледаха още малко спорещите баба и внучка, след което Бен прошепна:
— Чакай ме тук — и се отправи към тях.
Ариами Бозе влезе отново в къщата, оставяйки Бен и Шиър насаме пред входа. Лицето на Шиър бе пламнало от гняв и брат ѝ изчака тя първа да заговори. Когато го стори, гласът ѝ трепереше от безсилна ярост, а дланите ѝ бяха здраво сплетени в железен възел.
— Казва, че заминаваме утре и че не иска повече да го обсъждаме. Според нея и ти би трябвало да дойдеш с нас, но не може да те задължи.
— Вероятно смята, че това е най-доброто за теб — рече Бен.
— А ти не мислиш така?
— Бих те излъгал, ако кажа „да“ — призна той.
— Цял живот съм бягала от град на град — с влакове, кораби, фургони… Никога не съм имала собствен дом, приятели или място, което да мога да нарека свое — каза Шиър. — Вече се уморих, Бен. Не мога вечно да бягам от някого, когото дори не познавам.
Известно време братът и сестрата се гледаха мълчаливо. След малко момичето пак заговори.
— Тя е стара жена, Бен. Страхува се, защото животът ѝ изтича и се чувства безсилна да ни защитава още дълго време. Прави го от любов към нас, но бягството вече е безсмислено. Каква ще е ползата да се качим утре на влака за Бомбай? Да слезем на коя да е гара под други имена? Да просим за подслон в кое да е селце, знаейки, че на следващия ден може да се наложи да потеглим пак?
— Каза ли това на Ариами? — попита Бен.
— Не ще да ме чуе. Но този път не смятам да бягам отново. Това е моят дом, това е градът на баща ми и тук възнамерявам да остана. И ако този човек ме преследва, ще му се опълча. Ако е писано да умра от неговата ръка, нека ме убие. Но ако трябва да продължа да живея, не искам да живея като бегълка, която благодари всеки ден, че е видяла изгрева. Ще ми помогнеш ли, Бен?
— Разбира се — отвърна момчето.
Шиър го прегърна и избърса сълзите си с края на бялата си наметка.
— Знаеш ли, Бен? Снощи, когато бях с приятелите ти в онази стара изоставена къща, вашия Среднощен дворец, и ви разказвах историята си, все си мислех, че никога не съм имала възможност да бъда дете като другите. Израснах сред старци, сред страх и лъжи, а едничката ми компания бяха разни просяци и безименни хора, срещнати на път. Спомням си как си измислях невидими другарчета и с часове разговарях с тях в чакалните на гарите и във фургоните. Възрастните ме гледаха и ми се усмихваха. За тях малко момиченце, което си говори само, беше умилителна гледка. Но не е така, Бен. Изобщо не е умилително да си сам — нито като дете, нито като възрастен. Години наред съм се питала какви ли са другите деца, дали имат същите кошмари като мен, дали и те като мен се чувстват нещастни. Онзи, който казва, че детството е най-щастливият период от живота, е или лъжец, или глупак.
Бен се усмихна на сестра си.
— Или и двете — пошегува се той. — Обикновено вървят ръка за ръка.
Шиър се изчерви.
— Съжалявам. Ужасно дрънкало съм, нали?
— Не — рече Бен. — Приятно ми е да те слушам. Пък и смятам, че имаме повече общи неща, отколкото си мислиш.
— Брат и сестра сме — отвърна Шиър с нервен смях. — Малко ли е това? Близнаци! Колко странно звучи!