Той закопча протритото си сако. Приглади ревера.
— Убих го. И да можех да върна времето назад, пак щях да направя същото. Всеки защитава собствеността си.
Вдигна очи към мен.
— Можели сте да го предадете на офицерите и да постигнете същия резултат.
— Възможно е. Но предпочетох да го направя собственоръчно.
Якоб Сара сложи длан на рамото ми.
— Усещам подобрение.
— Моля?
— В рамото.
И се усмихна с престорено хрисимата си усмивка. Повдигна рунтавите си вежди, все едно внезапно се е сетил за някакъв свой ангажимент, обърна се и си тръгна.
Слязох до къщата. Леа вече беше в колата.
Качих се на седалката отпред. Беше си облякла семпло сиво палто с червен копринен шал.
— Наконтила си се.
— Глупости! — отрече тя и завъртя ключа.
— Хубава си.
— Съвсем нормално съм облечена. Изтормози ли те?
— Кой, баща ти ли? Сподели с мен част от житейската си мъдрост.
Тя въздъхна и потегли.
— И с Матис ли бистрихте житейски дилеми?
— Не. Предложи ми услугите си срещу заплащане.
— И ти съгласи ли се?
— Още не съм решил.
Долу, при църквата, покрай пътя вървеше човек. На минаване покрай фигурата погледнах в огледалото за обратно виждане. Жената, обвита в пушилка, гледаше след нас.
— Анита — отбеляза Леа. Явно бе засякла погледа ми в огледалото.
— Аха — промърморих равнодушно.
— Като стана дума за житейска мъдрост, Кнют ми разказа за вашия разговор.
— За кой по-точно?
— След края на лятото щял да си намери гадже, дори Ристина да го отреже.
— Така ли?
— Да. Дори сумолегендата Футабаяма бил претърпял десетки загуби, преди да започне да печели, осветли ме Кнют.
Засмяхме се. Слушах смеха й. Смехът на Боби напомняше ромон на скоклив поток, смехът на Леа — кладенец. Не, бавно течаща река.
От време на време пътят лъкатушеше и се изкачваше по полегати склонове, но през повечето време вървеше по права линия през платото — километър след километър. Държах се за дръжката над седалката. И аз не знам защо. Излишно е да се държиш, при положение че колата се движи с шейсет километра в час в равнинна местност. Просто това ми е станало навик. Да стискам дръжката над седалката, докато ръката ми изтръпне. Виждал съм и други да го правят. Навярно ние, хората, все пак имаме нещо общо помежду си: обичаме надеждната опора.
На места виждахме морето, другаде пътят минаваше между отвесни възвишения и ниски скали. Пейзажът не можеше да се похвали с поразителната драматичност на Лофотен или с красотата на Западна Норвегия, но с мълчаливата си безлюдност и с безмълвната си безжалостност навяваше особено настроение. Дори зеленината на лятото вещаеше сурови, студени времена, които ще те омаломощят и накрая ще те надвият. Почти не се мяркаха автомобили. Нямаше нито хора, нито животни. Тук-там се появяваше по някоя къща или вила, която повдигаше въпроса „защо?”. Защо са я построили точно тук?
След два часа и половина разстоянията между къщите се скъсиха и неочаквано минахме покрай табела с надпис „Алта”.
Пристигнахме в град — град поне на хартия.
Появиха се кръстовища, магазини, училища и обществени сгради, украсени с градския герб — бял връх на копие. Установихме, че градът има не един, а цели три центъра. Е, всеки от тях беше, действително, съвсем скромен по размери, но кой да предположи, че Алта ще се окаже умален вариант на Лос Анджелис?