Бердичев потрепери и отново погледна момчето. Да, а може би в същото време бих направил услуга и на себе си.
Когато всичко свърши, Тай Чо се върна в залата за лекции. Носеше поднос, а в джоба му беше нещото, което директорът му беше дал да го върне на Ким. Постави подноса на бюрото, до машината на „Сим Фик“, после седна на съседната табуретка.
— Добре тръгна тази сутрин — той протегна ръка и разроши хубавата черна коса на Ким. — Директорът е много доволен от тебе.
— Че защо да е доволен?
Тай Чо сведе поглед.
— Наблюдаваше те, докато работиш. А с него имаше и един много важен човек. И този важен човек е решил да те… да те осинови.
— Да ме осинови?!
— О, не се тревожи, Ким. Ще живееш тук, докато навършиш шестнадесет години. Но после ще отидеш да работиш в една компания. Същата, която произвежда ей тия, като стана дума.
Протегна ръка и докосна усъвършенстваната „Художествени форми“, все още изненадан от онова, което беше направил Ким.
— Бердичев — каза Ким.
Тай Чо се разсмя от изненада.
— Да. Как позна?
— Даваха го по новините преди два дена. Казаха, че е собственикът на „Сим Фик“.
— Точно така. — А СЕГА И ТВОЙ СОБСТВЕНИК. Мисълта тревожеше Тай Чо — макар че защо с Ким да постъпват по-различно, отколкото с всички останали, които не познаваше. Като му дойдеше времето, така ставаше с всичките му възпитаници. Бяха спасени — но в същото време бяха нечия собственост. Потръпна, после взе чашката от подноса, подаде я на Ким и загледа как момчето жадно я пресушава.
— Имам и нещо за тебе — той отново напълни чашката от каната. — Обикновено не позволяваме на нашите момчета да си пазят неща от времето, когато са живели в Глината. Директорът Андерсен реши, че в твоя случай можем да направим изключение.
Тай Чо го извади от джоба си, сложи го в ръката на Ким и сви юмручето му около него.
Ким разтвори длан и се засмя лекичко. Вдигна медальона, докосна висящото кръгче с пръст и го накара да се завърти. То се забави, след това се завъртя обратно и взе да се върти напред-назад. Изглеждаше зарадван от подаръка — и все пак, когато отново погледна Тай Чо, очите му бяха потъмнели от болка.
— Какво е това? — попита Тай Чо.
— Бодмин.
Тай Чо поклати глава.
— Какво? Не мога да схвана, Ким.
— Мястото, откъдето идвам. Нарича се Бодмин, нали?
Тай Чо се засмя от учудване.
— Ами да, чак сега се сетих. Но ти как разбра?
Ким се наведе напред, топна пръст в чашата и започна да рисува по масата — топваше пръста си всеки път, когато изписваше буква.
— Стрела. Дупка. Женски гърди. Пръстен. Обтегнат лък. Два стръмни върха. Изправена колона. Порта. Око с вдигната вежда. Близо до портата имаше такава табела. На шест ли от нея.1
— Мили — поправи го Тай Чо. — Но… няма значение. Изненадан съм.
— Защо?
Тай Чо замълча за миг.
— Всичко ли помниш?
Ким поклати глава — очите му отново се изпълниха с тъга, още по-силна отпреди.
— Не. Не всичко. Бях заспал, нали разбираш. Много дълго спах. И после се събудих. Светлината ме събуди.
Глава 9
Вувей
Мракът се разстилаше над водата като масло. Почти се беше съмнало, но тук, в далечния север, денят щеше да изгрее едва след месец. Лежаха мълчаливо в плоскодънните лодки на половин ли от брега на острова и чакаха сигнала да се обади в главите им. В 05 часа и 10 минути той дойде и те започнаха да се придвижват навътре — лицата и ръцете им бяха почернени, тъмните им дрехи се сливаха с мрака.
Ханс Еберт, който командваше нападателния отряд, пръв излезе на брега. Сви се върху гладките каменни стъпала и зачака, вслушвайки се в постоянния плисък на вълните, разбиващи се в скалите долу.
Нищо. Всичко вървеше добре. Няколко секунди по-късно в главата му прозвуча втори сигнал и той бързо се раздвижи — тялото му отреагира почти без мисъл, вършеше онова, което бе репетирал сто пъти за последните няколко дни.
Усещаше как хората му го следват в тъмнината — 264 души, елитно обучени. Най-добрите в Град Европа.
На върха на стълбата Еберт спря. Докато неговият сержант Одън нагласяше заряда под дебелата метална врата, той се загледа през мрака към континента. Хамерфест беше на осем ли източно оттук — като обширен къс от ледник, вдаден в студеното северно море. На север и на юг високата стена на Края на Града се простираше в далечината като накъдрена панделка и бледата й белота беше осветена отвътре — тя проследяваше бреговата линия на древния Норвежки Финмарк. Потрепери и се обърна; усещаше невидимото присъствие на старата крепост, надвесена над него в безлунния мрак. Страхотно място. Точно такъв пейзаж човек би очаквал да види на място, където „Сим Фик“ са построили специален изследователски център.