Тогава, без все още да са разменили дори дума, Мишелов обви ръката си в малък парцал и катурна пламтящата печка напред, така че да се стовари върху напоения с масло килим. Около тях се извиха жълти пламъци.
Те се обърнаха и се затичаха към вратата. С пукот, по-силен от преди, подът пропадна. С отчаяно усилие те се изкатериха по стръмния хълм от свличащи се килими и стигнаха до вратата и площадката зад нея точно преди всичко зад тях да рухне — пламтящите килими, печката, дървата за горене, свещите, диванът, покрит със златотъкана покривка, всичките малки масички, кутии, стъкленици и… нечовешки обезобразените тела на техните първи любими — в сухата, прашна и потънала в паяжини стая на долния етаж, и да избухне един огромен, ако не пречистващ, то поне кремиращ пожар.
Те слязоха бързо по стълбата, която се откъсна от стената и се разпадна в тъмнината в момента, когато стигнаха до земята. Трябваше внимателно да намерят път из развалините до алеята на Костите.
Пламъците търсеха път през все още затворените прозорци на горния етаж и през закованите прозорци на долния. Когато излязоха на булеварда на Чумата, тичайки един до друг с всички сили, откъм „Сребърната змиорка“ се разнесе тревожният звън на камбана, известяваща за пожара.
Когато стигнаха до разклонението при алеята на Смъртта, те все още продължаваха да тичат. Тогава Мишелов хвана Фафърд за ръка и го накара да спре. Едрият младеж с пребледняло лице се дърпаше напред, ругаейки ожесточено, но Мишелов му извика:
— Спри за малко, за да се въоръжим!
Той измъкна торбата от пояса си и стискайки здраво горната част, я стовари върху каменната настилка на улицата. Силата на удара беше достатъчна, за да разбие както стъклените съдове с масло, така и мангала, защото след малко торбата пламна в основата си.
След това той изтегли Скалпел, а Фафърд Сивия жезъл и завъртя торбата над глава, за да разпали огъня. Когато прекосиха тичешком Евтината улица и нахлуха в Дома на крадците, в ръката си Мишелов държеше огнена топка. Той скочи високо и я запрати в нишата над вратата.
Пазачите изкрещяха първо изненадано, а после от болка. Не им остана време да направят каквото и да е нито със сабите си, нито с останалите оръжия, ако изобщо имаха такива, срещу двамата нападатели.
Един слаботелесен чирак — трудно би могъл да направи нещо друго, защото беше на не повече от десет години и се забави прекалено дълго. Сивият жезъл го прониза безжалостно, докато големите му очи се изцъкляха, и малката му уста зяпна ужасена, преди да може да помоли Фафърд за милост.
Изведнъж пред тях се разнесе странен, протяжен вик, от който можеха да ти настръхнат косите, и вратите започнаха да се затварят, вместо от тях да се изсипят пълчища въоръжени стражи, които Мишелов и Фафърд жадуваха да поразят с мечовете си. И освен това, независимо, че дългите факли по стените изглеждаха наскоро подменени, коридорът притъмня.
Причината за това се изясни, когато те се втурнаха по стълбището. В шахтата се спускаха кълбета нощен смог, които сякаш се материализираха във въздуха.
Пипалата му ставаха по-дълги, по-многобройни и по-осезаеми. Те докосваха телата им и гадно се залепваха. В коридора на втория етаж те започваха да запълват пространството от стена до стена и от пода до тавана като някаква гигантска паяжина, която беше толкова материална, че Мишелов и Фафърд трябваше да я разсекат, за да преминат, или поне така си мислеха, в пристъпа на маниакална лудост, който ги беше обхванал. Черната паяжина повтори неясно извънземния протяжен вик, който се разнасяше откъм седмата стая пред тях и който затихна в злорадо писукане и кикот, също толкова луди, колкото емоциите на двамата нападатели.
Отново се разнесе шумът на затръшвани врати. В някакъв нереален пристъп на рационалност, Мишелов помисли, че крадците не се страхуват от него и Фафърд, защото още никой не ги беше видял, а по-скоро от Христомило и неговата магия, макар и поставени в защита на Дома на крадците.
Даже стаята с картата, откъдето беше най-вероятно да започне контраатаката, бе затворена с огромна, масивна, обкована с железни гвоздеи врата.