Треската на лудост ги беше изоставила, а заедно с нея и цялата им ярост. Тя се беше изпарила до последния атом и на нейно място се беше настанило преситено задоволство. Те изпитваха точно толкова желание да убият Кровас или някой друг от крадците, колкото да размазват мухи по стените. Дълбоко в себе си Фафърд не можеше да откъсне ужасения си вътрешен взор от спомена за жалното лице на малкия крадец, който беше посякъл в пристъпа си на лудост.
Единствено скръбта им не ги беше изоставила, не бе затихнала ни най-малко, напротив, ставаше все по-трудно поносима, а също и още по-силното чувство на отвращение от всичко, което виждаха около себе си: мъртъвците, безпорядъка в стаята на магьосника, целия Дом на крадците, накрая целия Ланхмар до последната му воняща улица и до последната обвита в смог кула.
Изсъсквайки с отвращение, Мишелов издърпа Скалпел от труповете на двете твари, избърса го в някакъв парцал и го върна в ножницата, Фафърд повтори жеста му и прибра Сивия жезъл. Единият взе своя нож, а другият — кинжала си, от местата, където бяха паднали на пода, след като паяжината се бе дематериализирала, никой дори не погледна към камата на Влана, която оставаше забита. Но на масата на магьосника те забелязаха извезаната със сребро кесия на Влана от черно кадифе, както и колана й, който отчасти бе залят от втвърдилата се черна лава, а също и кутията за скъпоценности на Ивриан, покрита със син емайл отвън и със сребро отвътре. От тях те извадиха скъпоценностите на Женгао.
Без да проговорят, също както и в опожареното гнездо на Мишелов зад „Сребърната змиорка“, но изпитващи някакво усещане за единение на целите си, за споделяне на намеренията си и на другарството си, те тръгнаха с отпуснати рамене и бавни, изморени стъпки, които ускориха, излизайки от магьосническата стая и надолу по плътно застлания коридор, покрай стаята с картата, с все още здраво затворената врата от дъб и желязо, покрай останалите стаи, от които не се дочуваше нито звук (защото беше очевидно, че цялата гилдия бе живяла в ужас от Христомило, неговите магии и помощници), надолу по кънтящите стъпала и все по-бързо по голия под на долния коридор, покрай затворените врати на смълчаните стаи, усещайки как стъпките им отекват, независимо колко тихо се опитваха да пристъпват, под опустялата, почерняла от пламъците ниша над вратата и след това навън — по Евтината улица, завивайки наляво и на север, защото това беше най-краткият път към улицата на Боговете, а вече там, завивайки надясно и на изток, без да срещнат нито една жива душа по празните улици, с изключение на един слаб, прегърбен чирак, който с нещастен вид миеше плочника пред магазин за вино под слабата розова светлина, която си пробиваше път от изток, макар да имаше много тела, които спяха, сумтяха и сънуваха из канавките и по-тъмните места — да, завивайки надясно и на изток, по улицата на Боговете, защото в тази посока бе градската врата, извеждаща на пътя през Голямото солено блато, а тази врата предлагаше най-бързия начин да излязат от този велик и бляскав град, който сега им беше ненавистен и наистина трудно би могъл да бъде издържан дори още само един, пронизващ, оловнотежък удар на сърцето по-дълго, отколкото се налагаше… един град на любими духове, които човек не би могъл да погледне в очите.