Пред мен стояха две задачи. Да се заема с временния статут на милицията. Това не търпеше протакане. Трябваше да се парират стихийните явления по места. Един учител комунист, един безпартиен, завършил Школата за запасни офицери, юристи - няколко души, специалисти-криминалисти от предишния състав на полицията - това беше екипът, на който възложих да започне разработката на статут. Едновременно създадохме група за овладяване на вихрещата се престъпност. Трябваше да се задвижи подготовката на организацията и на кадрите на МВР.
Знам, че за времето, през което съм бил на „Славянска беседа“, се разпространяват доста гадни инсинуации. В еуфорията на тези първи дни имаше и лични отмъщения на пострадали. Срещу такива действия се водеше борба и лично аз съм водил борба.
За тези дни отговарям само за себе си. Никой не може да свърже Тодор Живков с мъст.
Преди 9 септември бях пълномощник на Областния комитет на партията. Станах командир на бригада „Чавдар“, след като раниха Добри Джуров. Най-тежкото време - от август 1943 до края на август 1944 година (последните дни на август, 44-та ме извикаха в София). Не съм допуснал да се извърши нито едно убийство на територията на бригадата „Чавдар“, независимо, че в тези месеци бяха избити, интернирани десетки и десетки комунисти, земеделци, безпартийни. Партизани, ятаци. Невинни, непричастни хора. Не бяха пожалени дори деца!
Известно е, че съм отменял смъртни присъди, които предстояха да се извършат. Това е. В това смутно време. Та след победата ли ще отида на кървава разправа!?
Винаги, всячески съм се противопоставял на насилия, самоволие. Изпитвал съм неприязън към издевателствата. Твърдост, не жестокост. Убеждаване, не принуждаване, не налагане. Това съм отстоявал и преди 9 септември, и в годините до 1956-та, и след това - по време на 33-годишното ми управление.
УЕДНАКВЯВАНЕ НА НЕСЪПОСТАВИМОТО - СОЦИАЛИЗМЪТ ПРЕДИ И СЛЕД 1956 ГОДИНА. РАФИНИРАНА НИЗОСТ или ВТОРАТА ЛЪЖА
ВЯРАТА, РАЗПЪВАНА ПО СЪВЕТСКИ. ПОРАЖЕНИЯ, КОИТО ОСТАВИХА МЕТАСТАЗИ
В началото на 1945 година бях в Окръжния комитет на партията. Година и половина по-късно - издигнат за Първи секретар.
Първоначалният ентусиазъм от победата отмина. Заредиха се трудностите.
Ние, партийните работници, повече от година не получавахме заплата. Единственото, което имахме - обяд в организиран стол. Налагаше се всеки сам да мисли откъде, как да осигурява прехрана и средства за съществуване на семейството си.
Съветският съюз, въпреки тежкото положение, в което се намираше, се опитваше да оказва помощ. Уви, съвсем недостатъчна, за да компенсира поне частично потребностите на страната.
Започна и подготовка за участие във войната.
Такава беше обстановката. Тежка. И колкото повече напредваше времето, толкова повече се усложняваше. Не достигаха хранителни продукти. Нямаше нищо.
България беше ограбена, изолирана.
До днес е пред очите ми едно село в Брезнишка околия. Отидохме с околийския секретар, за да разберем, защо не се изпълняват държавните поръчки. Мъже и жени се изправиха пред нас. Имаха само една вършачка и от вършачката им се взимаше почти всичко. Стояха. Някои плачеха. Гледах тези сурови мъже. От очите им се стичаха безмълвни сълзи. Излъчваха такава мъка. Такава бездънна мъка.
Три пъти съм инквизиран до безпаметност, до безсъзнание в полицията. От това знаех, че мога да устоя на всичко. Да овладея психиката и да мобилизирам издържливостта си във всяка ситуация. Но тези празни очи сякаш разлюляха земята под мен. Разпоредих да не вземат повече доставки от селото. И се върнах в София.
Обстановката се влошаваше в цялата страна. След 9 септември 1944 година от една страна имахме огромната поддръжка и вяра на народа, от друга - невъобразими, необозрими трудности.
Вярата във всеобщото благополучие и разбирателство се гърчеше, разпъвана на кръст между мизерията и хората, които овладяха цялата власт.
Голяма група политемигранти, сподвижници на Георги Димитров, пристигнаха от Съветския съюз. Завзеха всички решаващи постове в страната, в Политбюро на ЦК, в армията, във Вътрешно министерство, във всички възлови сфери. Непосредствено след тях дойдоха съветски съветници. Не само в армията и в Министерството, но и в армейските поделения. Аналогично беше и в органите на МВР и Държавна сигурност, в областта на земеделието, на промишлеността, в съобщенията и т.н. Тогава дойде и ген. Филатов, представител на НКВД в България, известен със золумите, които направи у нас. Доколкото знам, по-късно е бил разстрелян в Съветския съюз.