Създадохме специална програма. Цехове, фабрики, където да работят. Някои с губещи производства. Хората, живели потомствено като ратаи, получиха земя за лично ползване. Мюсюлманите са изключително трудолюбиви. Оползотвориха дадените им преференции. Изградиха двуетажни, съвременно обзаведени къщи, накупиха коли. Не само материалното им благосъстояние се измени неузнаваемо. Неуки и изостанали, в рамките на едно поколение израснаха осезаемо. За да се създаде интелигенция от техните среди, определихме привилегии при постъпване във ВУЗ. Да се състезават помежду си, не с целия национален контингент. Изграждаха се училища.
Учителите се заплащаха по-скъпо. Две години задържахме факултативното изучаване на турски, въпреки нежеланието да посещават занятия. „В къщи ще си ги учиме турски, не ги делете в училищата“ - казваха старите. Дотациите за губещите производства, допълнителните средства, влагани за образование, за социално и културно подпомагане, се поемаха от всички български граждани.
За мен най-главното беше да изведа това население от мизерията, от нищетата. Да ги изравня реално с всички, за да могат да се ползват от същите права. Занимаваше ме проблемът, че част от българските граждани са в неравностойно положение, в сравнение с другите. Цел номер едно беше да им създадем всички условия, за да преодолеят десетилетната изостаналост, отритнатост, пренебрежение от сънародниците. Същата политика провеждах по отношение на циганите. Специално при българомохамеданите беше от изключителна важност да не се засяга тяхната чувствителност. Да се подхожда с особена деликатност към тягостната тема за насилственото приемане на исляма.
В Турция оценяваха стремежа да изведем населението, изповядващо мохамеданска вяра, от социалното дъно. В междудържавните ни отношения имаше разбирателство.
Преди 1944 година неколкократно е имало изселвания в Турция. По време на правителството на Отечествения фронт, с решение изселването беше забранено. Оценявах това като неправилно. Отменихме решението за насилствено задържане в България след избирането ми за председател на Министерския съвет през 1962 година. По мое време имаше две изселвания.
Кенан Еврен посети България в качеството си на държавен глава на Турция през февруари 1982 година. Той постави въпроса да се спрат изселванията, което на практика турската страна едностранно бе осъществила, неиздавайки входни визи на желаещите. Възразих остро. Това противоречеше на международни конвенции, институции, а имаше и разделени семейства. За господин Еврен въпросът беше вътрешен между България и Турция. Според него, не повече от стотина семейства претендираха да се съберат. В отговор на неговата постановка подписахме, че действието на изселническата спогодба от 1968 година се прекратява, тъй като тя е вече изпълнена. Това беше отразено в съвместно комюнике.
През следващата 1983 година посетих Турция. Не стотина, както твърдеше Кенан Еврен, а над 3500 души поставиха искане за събиране на разделени семейства! Това потвърди нашите съмнения, че от турска страна ще се опитва да се заиграва с изселническия проблем. Започваше да се налага и утвърждава политиката на пантюркизма.
Още в България господин Еврен, гъвкав и силен държавник, който съумя да се издигне над противоборството и при изтичане на президентския му мандат даде честна оценка на моята политика, се опита да ме заангажира и с въпроса около устието на река Резовска. И това не беше случайно. Искаше изменяне на талвега й. Корекциите с метри се отразяваха с десетки километри на Черноморския шелф. Целеше се преразпределение на морските територии. Казах му: „Не виждам проблеми с река Резовска. Тече си кротко, влива се в морето“. Господин Еврен се опита да ме кандърдисва да отидем заедно там: „Елате да обиколим и от наша, и от ваша територия. Там е такава девствена красота“. „Може и това да стане.“ Отказах да разговарям повече. За мен темата беше изчерпана. И след това не допуснах повторно да бъде поставяна на разискване.
Нееднократно през годините имаше опити и за прокарване на така нареченото заварено положение при устието на реката. И от турска, и от наша страна. Периодично излизаха работници. С изкопни и насипни акции двустранно се мъчехме да подлъжем природата - всеки в своя полза. Но един ден, по времето на Кенан Еврен, преди описания по-горе разговор, ми се обади Димитър Стоянов: „ Другарю Живков, там е застанала турска войскова част, не работници. Разорали са с багери. Ще трупат камъни. Какво да правим? Какво ще разпоредите да предприемем?“. Казах му: „Моля те, дай ми пет минути да помисля.“ Бях в провинцията и нямах време да съгласувам с никого. Това беше нечувано груба провокация. Наредих да предвижат поделение от корпуса за бързо реагиране, така наречените „червени барети“. Но изрично подчертах: да стоят на не по-малко от десет километра от границата и да не предприемат нищо. Малко след това турската войскова част се е оттеглила. С това случаят приключи.