Не може върху български граждани да остават анонимни недоказани петна от срам. Или петна от кръв… И да се покриват с патината на времето.
В усилното лято на 1989 година премислях, и премислях лъкатушенията, грешките, престараванията, недомислията. Всичко, през което са преминали хората на България от март 1878 година насам.
Преосмислях объркаността, драмата на стотици хиляди наши граждани. Тревожеха ме крайностите, които все по-осезателно се усещаха между християни и мюсюлмани. Страдах и за едните, и за другите. Аз, атеистът, недоумявах - може ли Бог и Аллах да разделят хората, броени години преди второто хилядолетие? Та нито една религия във философската си същност не се противопоставя на другите религии.
И формулирах необходимостта от обстойни, сериозни изводи и преоценки по Националния въпрос. На базата на подробен анализ Политбюро на заседание с участието на Бюрото на Министерския съвет, първите секретари на окръжните комитети на партията, обсъди със специален документ и направи ревизия на своето отношение към етническите общности. (С този документ, който далеч не изчерпва въпросите и също съдържа недовършени постановки, разполага и Прокуратурата.)
Документът беше приет остро, подчертано отрицателно от някои среди. Бях обвинен в отстъпление, в компромиси.
Какво е главното в неговото съдържание? На преден план е изведена постановката за единение на отечеството, т.е. единение на всички групи, слоеве. И свободно, всестранно развитие на всички общности - етнически, професионални, възрастови и т.н. Единство, което трябва да се осъществява на основата на общ икономически живот, на основата на еднакви права и задължения пред закона. Или теза, която неотклонно съм искал да утвърдя през целия си съзнателен живот. Така че за никакво отстъпление не можеше да става дума. Доколкото единението се осъществява в държавата, Националният въпрос е и трябва да бъде въпрос на държавна политика. Но главното за обновлението и демократичното развитие на България е идеята за гражданското общество.
В този документ отчетохме, че трябва да дадем публичност на живота, бита и културата на етническите общности в България. Същевременно преценихме, че трябва да бъде поставен по-активно въпросът за българите в съседните балкански страни. Отчетохме като груба политическа грешка закриването на културните институции на преселниците от Тракия, Македония, Добруджа. Подчертахме потребността от общуване с българите, останали, вследствие на исторически сложили се драматични събития, извън установените териториални граници на държавата.
Поставихме и въпроса за по-широка публичност на живота на различните религиозни общности в България. Необходимостта, без да се засяга приоритета на източното православие, да не се омаловажава дължимото на всички други вероизповедания. Разбира се, ставаше дума за официално признати вероизповедания, не за секти, като тези, които нахлуха безпрепятствено след ноември 1989 година в България, и чиито жертви станаха, и стават чисти, невинни млади хора.
Необходимо беше и преоценено тълкуване на проблемите, свързани с езика и културата. Например, така наречените „малки и изчезващи езици“, които у нас са доста - турски, цигански, гагаузки, каракачански, цинцарски, арменски, иврит и други. Грешат онези, които мислят, че тези езикови явления са изчезнали.
Невярно се тълкува и практически се ограничава обемът на културното наследство на България, като се приема само свързаното с християнството и създаденото на базата на българския език. Простичката истина е, че съвременното българско общество наследява, съхранява и развива всичко, сътворено тук от предците ни през хилядолетията. Българско културно наследство е и създаденото от други етнически, религиозни общности, които са живели и живеят по български земи. Това са, дадености, които никой няма право да игнорира.
Българското културно наследство е една приказна, чудна шевица, в която хармонично са вплетени и различни обичаи, нрави, традиции, езици, наречия, символи. Шевица, в която вярата към Бога и каноните на източното православие проявяват търпимост към трайното присъствие в традициите на народа ни, останало от всемогъщия прабългарски бог Тангра и десетките езически божества; към католицизма и протестантството; към последователите на Аллах и неговия пророк Мохамед; към палещите седем пламъчета - послания за Йехова; към възхваляващите Буда и Кришна; към безверието, прокламирано десетилетия като държавна политика.
С този документ от лятото на 1989 година се постави открито съждението, че в политиката по Националния въпрос принципността и последователността трябва да бъдат съпроводени с преоценка на някои крайни тези.