Нелепо е да се заличи фактът, че на българските земи са се раждали, живели хора с различно вероизповедание и различна етническа принадлежност. От абсолютно несъстоятелната съветска постановка, възприета от Димитров и Червенков, за многонационална България, се беше стигнало до също невярна теза - един етнос, една култура, бит, религия, обичаи.
Заемането на крайна, и следователно погрешна позиция, доведе до немислимо заличаване на приноса на различните етноси, населявали и населяващи държавата ни. И в крайна сметка, до обедняване на българската душевност.
Неслучайно тук не засягам така наречения „възродителен процес“. Все още има неприключило следствие по него. Мога да публикувам само повърхностни, общоизвестни доводи. Конкретни причини, предпоставки, действия, реакции ще останат само маркирани.
И още, това е вътрешен въпрос на суверенна държава. Въпрос, на който всички нейни граждани трябва да получат изчерпателен, честен отговор. Исторически верен отговор. Несъобразен с моментна политическа обстановка или личностни интереси.
Въпреки противоборството, господин Кенан Еврен, във връзка с прекратяване на президентския му мандат, ми изпрати послание, в което ме нарича „Баща на българския народ“. Аз този народ не съм го делил никога на българи, цигани, евреи, турци, арменци и прочее.
Отношенията ни с Турция бяха добросъседски, бих казал приятелски. И то, когато светът беше разделен на два лагера.
Винаги ме е трогвало гостоприемството, оказано ми там, не само от управляващите, но и от народа.
Помня, по времето на Кенан Еврен, в Анталия водихме разговори. След приключването им, на връщане към България, трябваше да взема самолета от Измир. Въобще не беше предвидено мое посещение там. По пътя към Измир и в града ме изненада повече от 16 километров шпалир. Неорганизиран, главно от млади хора, които искаха да се ръкуват с мен. Да ме обсипят с цветя. Това дори смути придружаващите ме представители на властта. Валията на Измир каза: „Господин Живков, ще ми комунизираш тука вилаета!“. Опита се да се пошегува, но доста ревниво поясни, че никой в Измир не е посрещан така.
Трябва да подчертая - Българската комунистическа партия и държавното ръководство по време и след Втората световна война, направиха огромна грешка.
Грешка, която граничи с национално предателство. Възприе се и се провеждаше съветската теза за различни национални малцинства у нас.
Отношенията с Югославия бяха затормозени, вследствие на тази изкуствено създадена и провеждана постановка. Главният проблем, зареден с противоречия, беше така нареченият Македонски въпрос. Уви, той така и не получи пълноценно решение, отговарящо на историческата истина и на българските национални интереси.
Известно е Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов приеха това, което Сталин и Тито бяха договорили - шовинистичната теза на сръбските националисти за македонската нация.
Що се касае до „обещанията“ за възстановяване на българските земи, те така и останаха само по страниците на стенографския протокол от 5 юни 1946 година, който с гриф „Строго секретно“ съхранява моменти от разговора на Сталин с Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов:“сърбите са завзели Западните покрайнини повече по стратегически съображения.
Ние сме съгласни, че подавляващото болшинство от населението са българи. Но за нас е абсолютно невъзможно, по политически съображения, да върнем тези околии на българите още сега…
Ние и американците не сме участвали за установяването на тази граница и не я признаваме за справедлива, заявихме в Париж по въпроса за българо-гръцката граница. Вие имате право да искате териториален излаз на Бяло море…
Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България… Автономията ще бъде първата стъпка към възсъединяването на Македония, за което при сегашната обстановка може да не се бърза…
Че нямало развито още македонско съзнание у населението, това нищо не значи“.
Тази постановка на Сталин бе приета на Десетия пленум на ЦК на БКП през 1946 година, а през 1947 година от Бледските споразумения между Георги Димитров и Тито.
Признаваше се Македонска държава с живеещи там главно македонци. Част от нея беше Пиринският край, обособен като културна автономия, т.е. беше направена крачка по разработената концепция за присъединяването на този край към Югославия. Там се създаде обучение на „македонски“ език. Бяха надошли емисари от Скопие и Белград, за да обработват населението.
Хора, с изконно българско съзнание бяха насилствено принуждавани да се самоопределят като македонци. Около 40 000 са били вторично изселени в Югославия.