Години и години албанското ръководство оценяваше провежданата политика много точно и не допусна да се говори нито срещу България, нито срещу мен. След време нещата се промениха и придобиха негативно отражение. Въпреки това, ние се въздържахме да водим анти албанска политика.
Румъния. Отношенията ни с тази страна бяха особени. Принадлежахме към един военен блок - Варшавския договор, към една икономическа организация - СИВ и към една политическа система, но добросъседството между нас се балансираше изключително обременително.
Първоначално Георги Георгио Деж провъзгласи абсурда: „Всички диалози на Румъния със социалистическите страни трябва да се водят, след като са искали и получили разрешение от Съветския съюз, а също - „трябва да споделяме, какво смятаме да правим!“. Не знам защо беше сменен Деж, дали поради вътрешно съперничество или имаше трудности със съветското ръководство… Видях го за последен път на едно Московско съвещание, но той беше видимо разстроен и диалог с него - невъзможен.
С идването на Чаушеску и промените в румънското ръководство, отношенията между нашите две страни се усложниха още повече.
От какво се акумулираше напрежението? България беше засилила своята икономическа активност. Главният поток от стоки между нея и Съветския съюз минаваше през Румъния. През нейна територия получавахме електричество, газ и т.н. от СССР. С оглед да намалим тази зависимост, направихме ферибота, по който преминаваше влакова композиция между Варна и Иличовск. Но все пак, основната част от това, което идваше за България, минаваше през Румъния. Бяхме принудени да държим сметка за евентуалните допълнителни усложнения, които биха могли да последват от румънска страна, при рязко обостряне на нашите взаимоотношения. Първите разговори и контакти, които имах с Чаушеску, след като беше издигнат за генерален секретар на Румънската комунистическа партия и за президент, протичаха изключително трудно.
Не знам каква оценка ще дадат времето и историята на Николае Чаушеску. Какво беше доминиращото в неговите изяви - болезненият вождизъм и амбиции, с които той провеждаше политика и във вътрешен, и в международен план, или просто не можеше да владее нервите си. Не допусках, че един държавен ръководител може да изпада в положение, подобно на неговото. При несъгласие той крещеше, блъскаше по масата, не можеше да произнесе нито една фраза, защото започваше да заеква. Налагало се е да го изчаквам дълго да се успокои, за да продължим започнат разговор. Споделял съм неведнъж с нашето ръководство. Всички бяха единодушни по отношение на неговия арогантен, невъздържан стил и метод.
Чаушеску мъчително приемаше водещото положение на България на Балканите. Опитваше се да реализира своите политически амбиции, като кокетничеше и със Съветския съюз, и със западните страни, които от своя страна поощряваха неговата маниакалност, в съответствие със своите цели, разбира се.
Контактите между нашите две страни бяха във всяко отношение трудни. И противоречиви. Непреодолима беше грубата националистическа политика, която Чаушеску провеждаше специално към България.
Този курс се прокарваше още по времето на Деж. При мое посещение, по негово време, ме заведоха до едно село, забравил съм вече кое, в едно ТКЗС. Показваха ми обори, складове, машини. При мен дойде една жена за секунди и прошепна: “Другарю Живков, тук сме деветдесет на сто българи, но никой не смее да каже. Всеки, който спомене, че е българин, веднага го разстрелват“. И побягна.
По времето на Георги Георгио Деж в Румъния имаше над 200 000 българи, изселили се там от нашите земи през годините на турското робство. Те бяха главно в равнинната област.
Чаушеску искаше да унищожи всичко, което напомняше за България. И независимо, че се опитвахме и опитвахме да му разясняваме, каква гордост е за румънския народ, че е давал убежище и на бежанци от България, и на борци за свободата й, в Румъния се провеждаше политика, която покровителстваше и подтикваше унищожаването на историческото наследство, паметниците, останали там от национално-освободителната борба на българския народ против турското иго. Светини, свързани с имената на Левски, Ботев, Любен Каравелов, Раковски и др. - всичко се ликвидираше поетапно.
Решителни разговори с Чаушеску проведохме, когато начело по Комитета за култура беше Людмила Живкова. При мое официално посещение, нарочно я включихме в нашата делегация, за да може един от главните въпроси, които поставяме на разискване, да бъде за българското присъствие в румънските земи. При това, ние отдавна бяхме възстановили в България и поддържахме всички паметници, свързани с участието на Румъния в освобождението на България. Всичко беше не само запазено, но и реставрирано от наша страна. Години и години поставяхме въпроса за адекватно отношение от румънска страна, но този въпрос не получи разрешение. Людмила беше разговаряла предварително с тогавашната министърка на културата на Румъния. Двете бяха дошли горе-долу до една позиция, взаимно приемлива и за двете страни, която изложиха на заседанието на двете делегации. Чаушеску се нахвърли срещу тяхната министърка с най-обидни и арогантни думи. Думи, които не допусках, че могат да бъдат изречени от държавник. Атмосферата се нагнети, защото, макар че той изля всичко върху министърката на културата на Румъния, де факто всичко това беше насочено срещу Людмила и главно срещу България. Наложи се да отложим разговорите чак за следобед, докато той се овладее. Но все едно, решение по повдигнатите от нас въпроси така и не получихме.