Иначе мизерното апартаментче си беше все същото. Лъскавите стени на новата надстройка нощем излъчваха златисто сияние, докато хуманоидът не го спреше, а подът беше мек и топъл, почти като жив. Но тук, в мъничките стаи на апартаментчето, мазилката си стоеше все така напукана и на петна от влагата, от тавана висяха старите луминесцентни лампи, а върху продънените дюшемета бяха опънати познатите износени килими и пътеки.
— Как става така, че тези проклети роботи не влизат при вас? — замислено запита той.
Прегърбеният старец се надигна, махна чифт клещи и някакви парчета ламарина от един изпотрошен стол и му кимна да седне.
— Имам нещо като имунитет — тежко отвърна Следж.
— Забранено им е да влизат там, където живея, освен ако изрично не ги помоля. Щом не искам, нито ми помагат, нито ми пречат. Това е добавка към Основния закон.
Ъндърхил го гледаше и внимаваше да не падне от строшения стол. Сипкавият глас на старика му въздействаше някак особено. Лицето му бе сивкавобледо, а бузите и очите сякаш бяха хлътнали повече от всякога.
— Да не сте болен, мистър Следж?
— Не повече от обикновено. Просто съм много зает — измърмори смутено той, измъчено се усмихна и кимна към пода. Там имаше поднос с изстинала храна и съсухрен хляб. — Дори нямам време да се нахраня. Жена ви ми донесе храна, но съм потънал в работа.
Сбръчканата му ръка посочи масата, върху която стоеше устройството, състоящо се от парчета благороден бял метал и пластмасови части, свързани помежду си с проводници и събирателни шини. От целия уред лъхаше някаква определена целенасоченост.
Върху специална поставка имаше нещо като стрелка от паладий, наподобяваща домашен телескоп с малко моторче, което я движеше по градуирани нониусни скали. Отдолу се виждаше вдлъбнато огледалце, също от паладий, насочено към друго такова огледалце, монтирано върху нещо като еднокотвен преобразувател, от който дебели сребърни проводници водеха към плътна оловна сфера и към пластмасова кутийка, по която имаше бутони, копчета и избирателни шайби.
Старецът изглежда бе потънал в работата си и не му се говореше много, но Ъндърхил си мислеше за тъмната сянка, която бе зърнал зад новия прозорец на втория етаж и хич не му се искаше да напуска този тих пристан, където хуманоидите нямаха достъп.
— Какво правите? — запита той.
Старият Следж остро го изгледа с трескавите си тъмни очи и каза:
— Работя върху един научноизследователски проект. Опитвам се да установя коефициента на родомагнитните кванти.
В уморения му дрезгав глас прозираше вяла решимост, с която сякаш показваше, че не му се занимава нито с празни приказки, нито със самия Ъндърхил, който упорито не си тръгваше. Все още не можеше да се отърве от черния призрак на робота, превърнал се в истинския господар на къщата.
— Какво представлява този ваш имунитет? Седнал на високия стол, старецът мълчеше и унесено се взираше в лъскавата паладиева стрелка и оловната топка.
— Проклети роботи! Превзеха ми агенцията и се намърдаха в дома ми! — нервно избухна Ъндърхил и погледна изпитателно сбръчканото лице на скитника. — Вие сигурно ги познавате по-добре. Моля ви, кажете ми няма ли начин да се отърва от тях?
Мина още половин минута, старецът вдигна мрачния си поглед от оловната сфера и уморено поклати рунтавата си глава.
— Точно това се опитвам да направя.
— Не мога ли да ви помогна с нещо? — радостно трепна Ъндърхил с надежда в сърцето. — Само кажете.
— Струва ми се, че можете. — Хлътналите очи бавно го огледаха и огънят им го прониза. — Ако сте се занимавали с подобни неща.
— Навремето следвах електротехника — напомни му Ъндърхил. — Дори имам работилничка в мазето на къщата. Онова корабче аз съм го правил — и той кимна към макета, окачен на стената в миниатюрната всекидневна. — Ще правя каквото кажете.
Само че още докато говореше, проблесналата искрица надежда бързо угасна под вълните на съмнението. Как да повярва на този дърт мошеник, след като добре познаваше наемателите на Аврора? Май трябваше отново да се захване със старата си игра и да отбелязва с точки всички изречени лъжи. Той стана от строшения стол и скептично изгледа одърпания старчок и причудливата му играчка. Гласът му звучеше някак рязко:
— Всъщност май няма смисъл да ви ангажирам. Хуманоидите пречат на мен, а не на вас. Не виждам защо и вие да се занимавате с тях.