Старецът млъкна и безрадостно мъртвешката му фигура се приведе още повече в мрака. Хлътналите му очи тежко следяха забързаните метални сенки, които тихомълком щъкаха енергично и продължаваха да изграждат огромната къща отсреща, чиито стени меко проблясваха в нощта.
— Може да ви се стори странно, но и аз някак си се чувствах като у дома си — бавно продължи дрезгавият глас. — Вече не вярвах на хората. Всичките ми надежди бяха насочени към роботите. Твърдо бях решил да създам едни по-добри роботи, които да са неподатливи на човешките несъвършенства и да могат да спасяват хората от самите тях. В този смисъл хуманоидите станаха нещо като деца на болния ми мозък. Няма защо да ви описвам родилните мъки по създаването им. Имаше грешки, неуспехи и падения. Понякога агонизирах и ми се струваше, че ще получа сърдечен удар. До успешната поява на първия съвършен хуманоид минаха няколко години. После трябваше да се построи Централата, тъй като отделните хуманоиди не бяха нищо друго освен крайниците и сетивата на един гигантски мозък. Именно това откриваше пътя към истинското съвършенство. Старите електронни роботи със своите отделни мозъчни релета, слаби батерии и така нататък си имаха своите определени конструктивни недостатъци, които ги правеха тромави, мудни и глупави. А според мен най-лошата им черта беше, че хората можеха да ги манипулират по свое желание. При Централата обаче този недостатък се преодоляваше лесно. Тя захранваше хуманоидите директно от енергийните съоръжения посредством силови лъчи и управляваше действията им с други контролни лъчи. По този начин всеки отделен хуманоид разполага с неограничена памет и ненадмината интелигентност. И най-важното — или поне на мене така ми се струваше тогава — хората нямаше как да им се месят. Цялата система на реакции беше програмирана по такъв начин, че се изключваше каквото и да е въздействие от страна на човешкия егоизъм и фанатизъм. Автоматично се осигуряваха безопасността и щастието на хората. Точно както е записано в Основния закон: