Да служат на хората, да им се подчиняват и да ги предпазват от всичко вредно.
Роботите, които бях взел със себе си, ми помогнаха да произведем възлите и агрегатите, а после аз със собствените си ръце монтирах първата част на Централата. Това ми отне три години. Чак тогава хуманоидите се съживиха истински.
Следж направи пауза и се взря в Ъндърхил. После отново поде разказа си:
— Поне за мен те бяха като живи. Струваха ми се далеч по-привлекателни от хората, тъй като ги бях създал в името на живота. Самотен и болен, въпреки всичко бях като някой горд баща на ново поколение — съвършено и неподатливо на злото. Хуманоидите вярно се придържаха към Основния закон. Веднага се заловиха за работа, увеличиха бройките си и построиха подземни заводи за масово производство. Непрекъснато подхранваха атомните пещи с руда и пясък, а от конвейерите слизаха все нови и нови орди роботи. По-късно издигнаха и контролна кула към Централата — висок пилон от лъскав бял метал, който гордо стърчеше сред опожарената безутешност на околния пейзаж. Непрекъснато добавяха нови транслационни участъци към изкуствения мозък и направиха обхвата му почти безкраен. После се заеха да оправят съсипаната планета и след това се насочиха към други светове. Бях много доволен. Смятах, че съм поставил край на войните и престъпленията, на бедността и неравенството, на човешките грешки и болката.
Старецът се размърда в тъмнината и тежко въздъхна.
— Както виждате, сметките ми се оказаха погрешни. Ъндърхил откъсна поглед от неуморните метални труженици, които мълчаливо продължаваха строежа на лъскавия палат. В сърцето му припламна леко съмнение. Вътре в себе си беше свикнал да гледа с насмешка на далеч по-плоски измислици, които забележителните наематели на Аврора се опитваха да му пробутват. Само че този старик говореше спокойно и убедително. А и черните метални натрапници наистина не влизаха в апартаментчето на стареца.
— А защо не ги спряхте? — запита той. — Още в началото?
— Твърде дълго се задържах в Централата — отново въздъхна Следж, някак неохотно. — Смятах първо да приключа всичко. Проектирах нови типове енергийни съоръжения на базата на ядреното деление и дори планирах методи за въвеждането на хуманоидите възможно най-плавно, за да не се причинява объркване в нормалния ритъм на живот на хората.
Ъндърхил лукаво се ухили в мрака:
— Видях ги тези методи — отбеляза той. — Доста ефикасни са.
— Така е. По онова време най-много ме интересуваше ефикасността — съгласи се Следж. — Мъртви факти, абстрактни истини и механично съвършенство. Сигурно съм мразил твърде много човешките слабости, защото единствената ми мисъл беше да усъвършенствам новите хуманоиди. Трудно ми е да го призная, но откривах някакво щастие сред онази бездиханна пустош. Дори като че ли се влюбих в собствените си създания.
Той пак млъкна, а в хлътналите му очи проблясваха трескави пламъчета.
— От унеса ме изтръгна един човек, дошъл да ме убие.
VI
Приведената мършава фигура на стареца се размърда в тъмнината. Ъндърхил също се понамести върху разнебитения стол, като внимаваше да не падне. След малко глухият и дълбок глас продължи:
— Така и не разбрах нито кой е той, нито как е пристигнал. Обикновен човек не би могъл да го направи. Дори ми се щеше да съм го познавал отпреди. Сигурен съм, че е бил забележителен физик и отличен алпинист. А вероятно и ловец. Във всеки случай, убедих се, че е интелигентен и непоколебим. Както казах, беше дошъл да ме убие. Един Господ знае как е успял да се добере незабелязано до континента. Там още нямаше никакви други хора — хуманоидите допускаха само мене до Централата. Както и да е, този човек успя някак си да се промъкне през радарните им установки и автоматичните оръжия. По-късно откриха самолета му, зарязан на един глетчер, и се видя, че е бил снабден с антирадарно устройство. Останалия път през новообразуваните вулканични планини той изминал пеша. Никой не знае как е преодолял все още горещите радиоактивни потоци лава. Използвал е някакъв родомагнитен защитен екран, с чиято помощ прекосил без никой да го види площадката на новия космодрум, заемаща по-голямата част от платото, и се добрал до постройките около Централната кула. Трябва Да е бил изключително смел, макар че така и не разбрах как точно го е направил. В един момент нахълта в кабинета ми в кулата, извика нещо и ме сепна. Беше почти гол, покрит с драскотини и кръв от мъчителния си преход. В ожулената си ръка държеше пистолет. Най-много ме изненада обаче горящата омраза в очите му.