Вдигам поглед. Ниат ни е спрял точно на центъра — до паметника на бащата на модерната турска държава — Кемал Ататюрк. От черен мрамор изчукана, фигурата на великия турчин изглежда дребна. Странно защо — голяма част от великите мъже на историята са били дребни — раснали на ум и мъдрост. Търся балконите да видя, има ли ги още онези кокони, от времето на Балканската война. Тях ги няма — те просто са слезнали на улицата.
Ориент ли? Какъв ти Ориент! Одрин е един модерен европейски град, уреден, красив, богат, с добре облечени хора, достолепни мъже в зряла възраст и момичета с разголени пъпове и гърбове. Фереджета — оглеждам се, не виждам и тях… Очилата на челото, както е у нас, дънките същите марки, както у нас, даже тукашните момичета са с по-разголени гърбове, отколкото нашите.
Минали са деветдесет години от тогава — какви деветдесет, Турция е извървяла сто и деветдесет. Особено тази Турция, тукашната, която открай време наричаме Европейска…
То се знае, туристи като нас веднага стават обект на внимание. Млади и на средна възраст търговци, на туристическо български език ни предлагат синджирчета, други сувенири — със същото настъпателно настояване, както това става и под краката на онази френска красавица, която също тъй продава сувенири и събира хора от цял свят — Айфеловата кула.
Хората са същите, стълпотворението същото… Глобализацията и тук е отворила широко устата си…
Навсякъде вече я срещаме. Признавам, най-малко предполагах, че ще я срещна тук — между тия минарета, така напористо щръкнали от всичките ми страни, където очаквах да ме омотаят размятани шалвари и шамии… И пак — да, ама не… Дълъг, закрит магазин. Като че ли си в някой от покритите базари на Шанз’елизе. Разлика никаква… Всичко има в него, с качество за каквото имаш пари… И любезни продавачи и продавачки. И всяка от тях облечена като последна европейка — със задължителното голо около пъпа. И жените и мъжете — предимно млади, те гледат в очите и всяко колебание долавят и го превръщат в продажба.
Чисто, чисто и пак чисто… Трябва тайно, както обича да ги върши тия работи нашият министър-председател, да бе минал през Одрин преди да кацне на летището в София и да изрече една от малкото си ясни мисли — че летището е мръсно, много мръсно. Да, ама пък както казваше Петър Стоянов, сме ориентирани към Евроатлантическите ценности — имаме си вече цивилизационен избор, макар и пълен с боклуци. И то всякакви — от парламента до циганската махала край Софийското летище.
Гледам едно от нашите момчета е наметнало българското национално знаме. Това прави впечатление на турците, ала е сигнал, че могат да паднат и лири. Пред нас, на самия пъп на града — наредени столчета, на столчетата ваксаджии, чукат по ламарините, канят ни — може да бяха двайсетина души. Гледам — хората по сандали… Кой толкова си лъска обувките в Одрин, тъй за мен си остана една най-дълбока енигма. Факт е, ваксаджиите са на лице.
Казват, че ваксаджиите били едни от най-доверените хора на полицията. Във всички времена те са нейни хора. От ранна сутрин до зряла вечер стоят на улицата и гледат — кой от къде излиза, къде влиза, кой с кого се среща. Най-важното, подвижни са, при потребност могат да бъдат настанени на всяко място в града.
Такава работа вършат и проститутките. По тази причина на границата при влизането ни в Одрин прочетох в „Труд“, че министърът на вътрешните работи Г. Петканов преброил 4611 проститутки. Набрах му Джи ес ем-а, стар колега е, не ми се прави на началник, и му казвам. — Намирам се в Турция. Преброил си еди колко си проститутки в България. Цифрата не ти е вярна. Аз поне познавам още 30, които не са ти в сметката…
— Ти внимавай — отвръща ми той — защото аз и там имам нашенки. Да не ми приплачеш после… Винаги е имал Петканов хубавата си жена и хубавото си чувство за хумор.
Ражда се идея — вместо да отмаряме тук — да идем до Джамията — Султам Селим. Дисциплинирани са карнобатлии, няма що. Градските власти в Карнобат са отпуснали на всеки участник в двата ансамбъла, носещи стряскащите имена „Агресия“ и „Карнота“, по десет долара. Може и родителите да са им дали по толкова, но те не бързат да ги харчат. По тази причина всички сме още около рейса, та предложението идва на място. Пълзим из множеството от нови коли, които ни срещат и виждаме едно откритие на местните катаджийски власти, което аз поне никъде по света до сега не съм виждал… Светофар — на него червена светлина и ние трябва да му се подчиним… Ала над червената светлина има кръг, който посочва колко секунди остават да свети червено. Шофьорите се подготвят да тръгват. Три, две, една… Идва жълтото — изнизват се последните коли точно навреме. И на жълтата светлина има секундни означения — десет пет, три… Зелено… Шофьорът знае точно с колко време разполага — за да се подготви било за спиране, било за тръгване. Няма опасност от сблъскване, няма препирня, няма време за губене. Питам Ниат — той е шофьор и пътува много — има ли такива светофари другаде из Турция. Тези секундомери са голямо облекчение за шофьора и се питам защо това чудо го няма у нас… Зная, ако поставя въпроса „където трябва“, какъв ще бъде отговорът — ами това е скъпа уредба. Което сигурно е вярно. Но катастрофите по пътищата по-евтино ли излизат?… Понеже те са на парче, а ние българите мислим точно така — на парче — отговор просто няма да получа. И пак недоумявам. Защо в Германия ги няма тия тъй удобни светофари, защо във Франция ги няма, а там направо е отсечено. Зелено — червено. Червено — зелено. Жълтото изобщо липсва. Жълто търси по гащите на българските политици открай време…