Още няколко такива светофара и завой — остър, ще се свие автобусът ни като змия на припек. И после паркинг. До него Джамията. Най-голямата в Одрин — Селим Джамия… Ще влизаме ли в джамията като в едно от чудесата на Одрин? Да, разбира се — то не е за пропускане.
Признавам, още докато наближавахме Одрин, се оглеждах за прочутата непревземаема Одринска крепост — така е преценена в началото на двадесетия век от всички големи военни експерти. От нея не ми показаха следи — дали е разрушена, дали не е туристически обект, пратена в забвение като виновна за едно национално поражение, не зная. Във всеки случай, загадката около проникването на българските войски в нея до много скоро се смяташе за един от най-великите и най-необяснимите подвизи на младата българска войска и на също тъй младите български генерали и офицери. Остава и чувството на гордост, че робът е стъпил на краката си и с тях е влязъл по земите на своя довчерашен поробител. И не като друг, а като победител.
И пак Страшимиров и онзи параден марш на неговата рота при влизането в Одрин, се явяват в паметта…
… Велик момент е бил този — 23 март 1913 година. И ако не е била глупостта — една от многото на княз Фердинанд — сигурно съдбата на България днес щеше да е по-друга. В историята обаче няма „ако“. „Акото“ е за историците, да правят тълкувания, каквито времето иска от тях…
Одрин и в тази си част, където е тази най-голяма джамия, е красив. Турците имат хубава традиция — на табелката на своите селища — която обозначава от къде започват те — да слагат още една информация — колко жители има селището, в което влизаш. Така научаваш с какво селище си имаш работа — голямо, средно или малко. И най-малкото от петстотин-шестотин жители, да речем, и то е зачетено. Така научавам, че Одрин вече гони и надминава наши градове като Пловдив, Русе, Плевен, а такива хубави градове преди революциите ни — демократични и нежни — като Ловеч, Перник, Търново — си ги слага в джоба и остава място за още… Да не говорим, че нашите градове оредяват, дори един Пловдив вече се е стъписал пред безработицата и обезлюдяването го е подгонило и нагоре към паметника на Альоша и надолу към гарата. А Одрин е пълен с хора, пълен с деца, пълен с живот…
Преди да влезем в джамията, преди да си свалим обувките, преди да клекнем пред циментовите столчета, наредени около онзи бетонов кръг, от където показват човките си чешмите, трябва да си изчакаме реда, на каменните стволове са насядали вече босоноги мъже, които мият краката си — чисти да влезнат в джамията и да се помолят на Аллах.
Тая тема за чистотата е голяма и важна за Турция. И не е вярно, че Ориентът започва там, от където тоалетните започват да миришат… Защото Турция винаги е била смятана за ориенталска страна, но на нея тоалетните й никъде не миришат. Дори тоалетните в селата, за които не се грижи никой и не ти иска нито петдесет, нито трийсет стотинки, когато ги ползваш. Още едно доказателство, че за нещо, за което се грижи един народ или една религия, то е такова, каквото трябва да бъде.
Не ми се пише за тоалетни — те толкова много място заеха в духа ни като народ през последните години, че тая тема е най-добре да я отминем.
Да не говорим за домашните тоалетни на турците — където, ако тази дума може да се употреби — пращи от чистота, миризми и спрейове последна дума са се накачили по етажерки, сапуни по пет чешита те гледат с кръглите си личица и на мен ми идва най-баналното, но и най-познато сравнение, което ние в такива случаи ползваме, когато с нещо идентифицираме чистотата — на всякъде мирише на аптека. Задължително е май и в това отношение да кажем — „сбогом на илюзиите“. Защото сигурен съм, че колкото по-често се прощаваме с илюзиите си, толкова по-бързо ще стигнем там, където от как се помня все отиваме — Европа. И все се уверяваме, че отдавна сме там.