Селим джамия държи един квартал място. Около нея е издигната огромна крепостна стена, която обаче си остава все пак по-ниска и слаба от крепостните стени, които са издигнали нашите мутри около богатите си къщи или около вилите си. В самата джамия има четири купола — минаретата са така построени, че по всяко време и от всяка част на града да се виждат, както се виждат колоните на катедралата Сан Пиетро във Ватикана. Във вътрешността на джамията лежи един огромен килим на червено-сини квадрати, който също става за въпросната книга на Гинес — мисля, че е около пет декара голям. Върху него има място за 6 хиляди души да наколеничат, а ако Асен Агов прави тая сметка, и ако богомолците са СДС-ари, гарантирам ви цифрата ще достигне 40000 д., които тая джамия може да побере. Гледам най-високия купол и си мисля, че с пистолет да стреляш, куршумът няма да стигне до най-горната част на купола… Точно под него има втори купол — той пък е нисък, под него има малко каменно корито, от което блика вода, там са поставени и седем-осем канчета, който е жаден — да пие, който иска да се поръси с лековита вода — да заповяда. Всички се нареждат автоматично да вкусят от нея.
Колкото и да са различни религиите, колкото и да не могат да се понасят, между тях има нещо общо! Не познавам всички български манастири, още по-малко всички български църкви, но има в Кърджали едно най-ново строително чудо, което изведнъж ми напомня за себе си сега, когато с канче в ръка и аз вкусвам от пивката и лековита вода на джамията. Това чудо е сътворено от ръката на Боян Саръев и съпругата му. На високо място, в самия край на Кърджали. Освен всички останали чудесии и фантазии, които те са въздигнали в прослава на Християнството — и там има аязмо. Малък купол, в него бликаща вода — пийни си, плисни лицето си, получи здраве! Бях уморен тогава — плисках си очите и ми придойде свежест. И сега, в Селим джамия съм уморен. И пак отпивам и пак се плисвам. Има ди тайна в тия води, вкарани в куполи, обявени за свещени. Трябва да има! Което сигурно е налице — то е вярата в чудодейността им. Каква по-голяма целителна сила и тайна от вярата!
Встрани от човешкото стълпотворение е седнал ходжа и недоволствува, че момичетата ни са с разголени кръстчета. Прави деликатно забележка. Той е преглътнал факта, че повечето от нас — са събули само обувките си, но не и чорапите. Преглътнал е и факта, че вън, насядали около каменния шадраван, краката си мият само по-възрастните. За по-младите е разрешено да свалят обувките и чорапите, някои и тях не свалят. Дънките на влюбените двойки млади турци се разлепват едва тук пред вратата на джамията, те отместват станалата твърда като шперплат завеса и влизат. Там където ръцете на стотиците хиляди или милиони хора са пипали завесата за да я отместят, е останала вече тъмна следа, каквато има по всички места, където пипат ръцете на много хора.
Спомням си описанието на стъпалата на Бастилията от Виктор Юго — тези стъпала той описва като „ожулени от столетията и мъките на хората“.
Едно от нашите девойчета не носи никаква дрешка, с която да загърне голото си карнобатско кръстче. Жена ми пък има в излишък такива завивки, та подава едно елече на момичето. То криво-ляво прикрива голотиите и отива да пийне от онази лековита вода под купола… Наша милост, Наско, Мария, Маргарита и жена ми, сме огледали това архитектурно чудо и излизаме — този път от другия вход на джамията. Излезнала е по-голямата част и от карнобатската младеж и вече оглежда магазините, които са напълно европейски и се чуди как със своите двадесет долара да нанесе икономически удар върху търговията на града… Ниат ни разказва, че в Одрин има още седем-осем такива джамии — по една за всеки квартал. Всъщност, така е общо взето навсякъде в Турция — на всеки квартал — джамия.
Възлизаме по каменни стъпала и в жегавия ден се оглеждаме за пейка и сянка. Пейка има, но на нея са седнали трима младежи… Ниат се отправя към тях, казва нещо тихо — момчетата стават и ни поканват с жест да седнем на местата им! Никакви псувни по наш адрес не следват нито на турски, нито на български, нито на английски даже.
Да гледаш и да не вярваш. От кога в България такава гледка не е виждана. Някога в трамваите и автобусите имаше две седалки, най-отпред на возилото — на тях имаше табелка — за възрастни хора, за инвалиди и за бременни. Някой умник изкърти тия табелки. И никой не се сети повече в разгара на нашите демократични революции — нежни и всякакви, да ги върне там, където и както можеш също да познаеш културата на един народ.