Нещастникът! Къде наистина беше тръгнал със своята, вече стара жигула по същия път, по който вече се движат супер колите на супер богатите мошеници на България…
Предстои да тръгваме. Ще напускаме Одрин. Вече сме заели с жена ми своята първа седалка, когато тя забелязва, че й липсва онази дрешка, която е дала на момичето в джамията. Тя е сигурна, че момичето е забравило дрешката там, където се оставят обувките, като е помислило навярно, че жена ми я е взела. И други дрешки, е не чак от такова качество като това джемпърче на жена ми, има оставени там — за такива като нас и за случай като нашия. Ядосва се жена ми и търси с поглед момичето. Ниат всеки момен ще включи ошарения лост на скоростите и ще тръгнем, но момичето го няма, няма я и дрешката. Загуба велика се задава. Трябва да я чакаме девойката — не можем да тръгнем без нея. Тя наистина се задава — зазяпала се със своето момче някъде. Идва тя, но с нея не идва дрешката на жена ми. Един Господ и само тя знаят защо толкова държи на това сетренце, ала виждам че се ядосва. Ти си прав — казва ми тя — като ми повтаряш оная максима — не прави непоискано добро.
Мълча си, зная че ако момиченцето не е загубило дрешката някъде другаде, а я е оставило в джамията, тя сигурно е все още там. Това да не ти е милото Отечество, в което двеста метра да повървиш пеша и ще те съблекат гол крадците… Момичето искрено пребледнява, когато жена ми я пита къде е оставило нейната скъпоценност… И то не помни… Ала заедно с приятеля си и с Ниат на секундата се връщат. Сигурен съм — ще намерят дрешката, ако е оставена в джамията…
Това е друга отлика на Турция — кражбата я няма. Аддахли, Ататюрк ли, кой точно не зная я е свършил тая работа, ала крадци тук няма. Дрешката се появява в ръцете на момичето, което се качва в автобуса, усмивката на жена ми се възвръща, радост винаги има, когато нещо загубиш и пак го намериш…
Какъв е изводът! Понякога хората трябва да губят едно или друго, за да го ценят, когато го намерят отново…
Нямаше кого да попитам — дали в Одрин знаят и дали ценят жеста и религиозната почит, която само 35 години след края на войната 1878 г. е показала нашата млада войска, когато след кратки колебания се е отказала да атакува и да разруши това чудо на архитектурата и Бастилия на ислямския дух — джамията Султан Селим, с която вече се разделихме. Да влезеш в столицата на една империя, която те е довела до ръба на националната загуба, до чезненето на памет, за онова което е било преди петте века — да забравиш, че има Европа и Европа да забрави, че те е имало като народ и държава — и да покажеш достойнство, да не посегнеш на онова, което прави един народ да е народ — вярата му — това е мъжество. И приказката нито е помпозна, нито празна. Аз не зная колко от хората на Одрин знаят този факт, не зная и колко българи го знаят — ала и на най-неграмотния мюсюлманин, това трябва да стигне до съзнанието му.
Сега европейци, американци, от къде ли не хора идват тук — в Джамията, събуват се вън, измиват се, както повелява Коранът и влизат — всеки с различен интерес и цел. Несправедливо е, че няма един ред, написан някъде, отбелязан с две думи за възхвала на онези млади момчета, които можеха, колко му е да се насладиш на сриването на това архитектурно чудо и с него на една вяра, в името на която са клани дедите ти, можеха, но не го направиха.
Тази мъжка войнска чест дължим на Втора българска армия.
Султан Селим се въздига сега над града като символ на векове и вяра — благодарение и на тези наши момчета, които не бяха стигнали до тук да търсят мъст, а да доказват Отечестволюбие. За това оцеля без една тухла да бъде откъртена не само Султан Селим джамия, но и една селска къща по пътя им не изгоря, едно селище не изохка.
Същата тази година, други наши съседи опожариха Кукуш — камък не остана неопърлен и напукан, целият град беше изместен в страни от старото си местообиталище. Десет години преди това пак те опожариха село Загоричене — Костурско — до последната сламка на последната плевня. При превземането на такъв град като Скопие — сам сръбският престолонаследник Александър пита петгодишно момиченце какво е то, какво се чувства? И след отговора му, че е българче — височайшата особена намира за най-аристократично да отвърти силна плесница на детето.
Не че и нашите войски в Македония и Сърбия по време на Втората световна война са били ангели, но тези тук са били.
И аз мислено им изпращам една благодарност, за това че дори и във войната може да има почтеност и достойнство.