Което е най-интересно — и трите Турции живеят заедно, уважават се една друга, зачитат се, и онова, което е най-добро и най-общочовешко достояние, живее между тях. Една сложна смес е Турция от духовно и икономическо развитие и от ценности, част от които останалата Европа, вече е забравила и за които по-нататък в разказа си няма да пропусна да разкажа. И от нови и най-нови насоки на културата на 21 век, които ме впечатлиха не по-малко от най-големия и мощен самолет, в който съм се качвал…
На излизане от Одрин, по пътя към Истанбул, където сякаш като помириса пътя, автобусът позна следите си, оставяни вече стотици пъти — така се кротна и замърка, като че моторите му не го пришпорваха да върви, а го галеха.
Изходът от Одрин е като изход от всеки модерен град. Пак за разлика от много наши градове, където по правило те изпращат тарабите и голите коремчета на циганските ни квартали и на новоизлюпените европейци — ромчетата… Ала тук има нещо ново — твърде по-европейско… Новото са новите квартали. Това са едно– или най-много двуфамилни къщи — десетина, петнадесет на брой в квартал — с градинка отпред, със зеленина, с гараж за колата… Със, както е модерно да се казва, инфраструктура, която прави обитателите на тези нови квартали, хем откъснати от шума на градовете, хем част от тях…
Видяхме четири-пет такива нови кварталчета и не скривам, имах сигурното чувство, че удоволствието да живееш по този начин — на четири-пет километра от шумотевицата на града, пък да си в своя домашен уют и спокойствие, без всякакво съмнение те прави човек от друго петолиние.
Тези фамилни къщи не са толкова скъпи, след като хора със съвсем средни доходи могат да си ги позволят…
… У нас за средни доходи минават доходите на един учител. Милият и нещастен български учител, ако си мисли дори в състояние на новогодишно размечтаване, че ще може със заплатата си да купи такава радост — три поколения, да не са и четири му трябват да се посели в такава къща… Сравнението и тук е утрепващо. Затова, с оглед на националното си самочувствие и него ще отминем. От такива сравнения боли, а те до тук станаха вече твърде много и твърде неизгодни за нашата новодемократична напористост — големи приказки да приказваме, да ни гледат политиците в очите и да ни лъжат. Тези лъжи са нашето голямо унижение, а сравнението с една Турция, което също тъй е едно унижение, е поне едно отваряне на уста за протест и очи за изтрезняване…
Още един-два такива квартала, построени хем до главния път, хем достатъчно встрани от него, за да не мъчи обитателите им шумът, който иде от тях, и Одрин остава зад гърба ни… Чакат ни нови стотина километра навътре в Европейска Турция — минаваме малко селце, полегнало в скутовете на уютни възвишения и едно ново изумление се настанява все повече и повече в очите ни.
… Това е земята на Турция. Обработваемата й земя, селското й стопанство. Ако ще отваряме дума пак за сравнение, то сега ще бъде още по-болезнено. Каква стана тя — България, която беше създала едно селско стопанство — подредено, машинизирано, а Турция дърпаше поводите на крастави магарета и капистрите на дръгливи крави само до преди десетина години, сега си смениха местата. Не виждаме мърляви земи около нас, няма клеясали, занемарени, непипнати от човешка ръка земи. Опънали се едни оризища, канали за напояване се изтегнали сред тях, изравнени и прави линии блокове — ситно наситени с младите слънчогледови разсади, вдигналите се вече жита по-нататък, които скоро ще повикат първия комбайн и първият сноп ще падне — натежал и омъдрен. Дори покрай реките, край които минаваме, земята се е натъкмила за фотограф. Може да се питаш в Европа на Франция ли се намираш, в Европа на Германия или дори в Европа на Швейцария. Ще се питаш и ако няма кой да ти каже, тъй и няма да разбереш, докато не стигнеш следващата табела, на следващото населено място…
Сравнението с моя Троянски балкан, което непрекъснато правя, за сега е също отчайващо. Там, където имаше овощни градини — тъмни като дъждовни облаци от зеленина и плод само до преди десетина години — сега е обраснало с папрат и подръст. Ни коса може вече да се провре, ни косачка може да отреже дървесния подръст. Нито пък има косачка. Още по-малко косачи. Няма хора, няма техника… Желю Желев обяви своята велика марксическа фраза — че кооперацията раждала социализъм и по този начин за петнадесет години най-малко още напред, хвърли в запустение българската земя. И никой не се сеща да му припомни това престъпление към българската нация или поне към българското селско стопанство. Огромни райони у нас са вече напълно обезлюдени — в резултат на връщането на земята в неговите тъй наречени реални граници… Хората, останали без животни, без техника, просто ги оставиха тези реални граници да запустяват и с тях да запустява душата на българското село. Когато прост човек реши да проповядва марксизъм или пък да го отрича, тежко и горко и на марксизма, и на онези, които той се е заел да пази от него.