В Турция са направили кооперативи и въпреки това, тя не е станала опасна социалистическа страна. Желю Желев може да бъде спокоен. Ала цялата му теория на философ е съсипана от практиката на Турция. Спокойно може да си скъса дипломата не само за доктор, както тъй обича да се пише, но и за висше образование. Кооперативи има за всичко кажи-речи и за всяка нужда, която може да се появи у хората. Направили са си кооперации, за да си помагат…
В общината Черкез Мюселим, където след два-три часа ще пристигнем — има няколко такива кооперации. Едната е кредитна… Втората за снабдяване със семена или други посеви и треби за селскостопанското производство. Третата пък изкупува това, което е вече произведено и го пласира по-нататък. Четвъртата се занимава с доставката на резервни части за тракторите. Петата… Шестата…
Нищо повече в Турция няма от кооперации и трактори. Всяка къща, която има повече от 30 декара земя, има свой трактор. С него върши всичката си работа, а както видях, го използва и за лека кола. В ремаркето на тая бавна, ама иначе сигурна лека кола могат да се накачат многолюдните фамилии и да си ходят на гости, на панаири, на работа… Тези трактори са в голямата си част турско производство, по италиански лиценз и което изумително ме удиви — така, както в САЩ видях децата от малки да карат всякакви машини, така и тук. Изумлението ми се вдигна две октави нагоре, когато видях автобуса, с който ние се возихме по време на цялото пътуване, как всички чичовци, първи и втори братовчеди на Ниат — имащи и най-вече нямащи осемнадесет години, го карат като че ли в него са заченати…
И кой казва, че турците не били добри шофьори. В сравнение с нашата агресивност по пътищата, с нашия калпазанлък и превисоко самочувствие, те са едни богове. И пак си мисля, че са добри шофьори, защото са добри хора. Защото не само спазват правилника за движение, но си и отстъпват, като спазват правилата на човешкия морал… Отново и отново се убедих, че когато човек сложи автомобила по-високо от човека, никакви правилници не могат да го увардят от катастрофи. Както и обратно, когато сложи човека по-горе от автомобила си — тогава и правилника си идва на мястото, и колата си намира мястото. И дори както беше казал в състояние на някакво свое пиянство Максим Горки — „Човек това звучи гордо“… Един знак с мигача, един сигнал с ръка онзи да почака — отстъпката е готова. Всеки отстъпва на другия и не го намира за унижение, така както ние правим. По този начин и омразата я няма нито в душите на хората, нито по пътищата… И да си човек наистина звучи по-друго.
Стоим вече няколко часа в каавето на общината и Ниат леко ме хваща за ръка.
— Ела да ти покажа общината.
Сядаме в едно от четирите „Рена“ на братята — за начина на ползване на тези коли ще разкажа по-късно, и тръгваме. Правя го с кеф… Наско — кметът, остава на лаф с идващите за годежа гости. Защото днес и годеж ще има… Въртим из градчето… Улиците му са чисти и подредени — нещо странно за едно полско градче, като това. Къщите измазани, синката минала през тях, прозорците светят. През тях сам Аллах е поискал да погледа. На прага тук-там, по края на селището — седнала жена — със шалвари, без фередже — и гледа вечерта, която идва… Ето я тази къща — показва ми Ниат една стара и наистина запусната къща. Тази е къщата на черкезина, който приел първите изселници от нашите села — Галата, Градешница и Български извор…
От там тръгва другият живот на тези хора, някогашни мои земляци и съотечественици. Българи, принудени в далечни времена да сменят вярата си… Сменили я, но в най-доброто, което сме имали като народ, те си останали българи. Съвместният им живот с турското население век и половина, тук, където ги довел черкезинът, не развалил нравите им… Як е бил коренът ни изглежда… А нас, останалите в България, кой ни развали. Нашият изкривен социализъм ли?
Или сега продължава да ни разваля изкривената ни демокрация?…
Ние какви станахме? Този въпрос ще ме мъчи и до края на престоя ни тук. И отподир…
— Искаш ли да видиш нивите ни — пита ме Ниат — с една истинска и чистосърдечна радост.