Като говорихме за кооперациите и за тяхната роля в Турция, попитах колко върви изкупната цена на литър мляко? Петдесет стотинки е най-ниската цена — гласеше отговорът. Държавната цена. Но нормалната пазарна цена е около лев. Като имаш една крава, имаш 25 литра мляко — двадесет и пет лева на ден. Ако имаш четири крави — са сто лева… Има сметка човек да си откупиш и на него двадесет и пет лева да даваш дневно — и ти добре, и той, пъдарят добре. В България няма професор, дори в Софийския университет, който да взема заплатата на един кравар в Турция, който гледа четири крави. А кравите могат да са и повече — защото земя има, трактори и косачки за косене има. Сигурност от изкупуването на млякото също…
В моя край се явиха едни пишман мандраджии — не само обраха на хората млякото по двайсет стотинки килограма, ами ги и замъкнаха — по хиляда, по две хиляди лева дължат на къща. Съпругът го върза и сега един Господ знае под кое небе си ближе раните. Съпругата си остана в селото. С нагъл поглед, с безцеремонно безразличие към мъката на обеднелите хора, на които бръкна в паницата… Което е странно, никой не й залепи два шамара поне, никой не поиска мъст или съд. Нямало доказателства, кой колко мляко е предал. И този най-прост селски пример като гледа човек, разбира, че май си заслужаваме и политиците, и мутрите и мандраджиите даже.
В тукашната община млякото отива или в местната мандра — обзаведена по последен вик на техниката, или пък го изкупуват и го откарват на двеста километра от тук — чак в Истанбул… Турция голяма, пазар голям…
… Странно ми беше това пътуване — гледаш земята, гледаш селата, през които минаваш — и не ти е ясно по пътя за Силистра ли си, или из Добричко някъде… Само къщите тук са по-нови и по-прясно боядисани. Голямата част са опасани, като нашите някогашни селски къщи с турско син пояс. Сега видях как изглежда турско синьото, когато е истинско. Синьо като небето, когато то е в най-голям кеф. Или като сините мечти на нашите по-първи седесари, които също като комунистите преди това решиха, че цветът прави политиката.
В жилищния блок, в който живея, сините знамена след Десети Ноември най-първи ги развяха онези прозорци, от където само до преди година се вееха най-ярко червените.
… По селските пътища, по които минаваме, ровичкат кокошки, на пейките седнали предремват възрастни селяни. Гледаш ги и търсиш да познаеш онзи Йовков герой — Серафим. И разбираш, че без Йовков не може да мине никаква приказка за село и за човещина.
Всичко е като в нашата Добруджа, освен едно — тук никъде няма да видиш нашите тъжни съборетини, нашето тъй храбро отрицание от собственото ни минало и от собствения ни труд, нашето тъй недомислено оплюване на нас самите… Ще се окаже, че ние българите най-обичаме да мразим себе си… и като правило миналото си, което винаги ни е виновно за всичко, което днес не ни достига умът как най-добре да свършим…
Докато обикаляме с Ниат общината и земите й си приказваме за туй, за онуй. Той се е изпедепцал като гид — грешка няма. Както разбирам това е неговата основна професия. Да превозва пътници от тук до Истанбул и другите големи градове на Турция и като ги превозва да им обяснява това, което той знае, пък те не знаят.
И чувам една дума, която излиза от дълбините на мозъка ми. „Напкун“.
И виждам троянската си квартира — със вече възрастната баба Мария Радковска на двора — винаги в черно облечена, загубила на младини дете, винаги чиста, върви и ни се кара, че сме мърльовци, че не са ни подредени и чисти стаите на нас — осмината гимназисти, които държим целия горен кат на къщата. Дънгалаци с поникващи мустаци. Селянчета, дошили в Троян да учат гимназия — тя ни очовечава.
И през час употребява тая дума напкун. Знаеш ли я ти, тийнейджърю млад, тая дума. Не я знаеш, няма от къде да я знаеш… Много стара е тя — по-стара е и от баща ти и от майка ти, по стара е и от бабите ти…
Напкун. — После…
Отиват си думите, както си отиват и хората, както си отиват и вековете. Както си отиват държавите и даже цивилизациите. Но все нещо от тях остава. Ето я тази дума „напкун“ е останала в общината на Черкез Мюселим и хората я употребяват всяка минута, когато стане дума за нещо, което ще се извърши след малко. Напкун ще пием чай, напкун ще ти покажа къщата си, напкун ще вземем колата… И усещам как към мен иде миналото, как се връща един свят, който бе прогонен и от времето и от напъните ни да се цивилизоваме, а и от самия вътрешен живот на езика. Защото езикът е жив свят. Има свой живот. Има своята зрялост — уви има и своето боледуване и накрая смърт.