Така сега боледува нашият български език — съпротивлява се, опъва се, ала върху него се впиват като кърлежи чуждиците, които Интернет вкарва, търговски термини, които се настаняват нагло и безцеремонно, технически изрази, политическите щампи и шаблони, които издават дълбоката неграмотност на някои от нашите политически мъже… „Аплаузите“ изместват в устата на чуждопоклонника ръкоплясканията — те на нашия полуинтелигент му стареят, бият му на минало. А като кажеш аплауз — сам излиташ в погледа на другите, сам се възвисяваш в собствените си очи. Като нямаш думи, обеднял и оглозгай като е речникът ти, праскай глагола „случва се“. Той заменя уреждам, получавам, постигам, надминавам, употребявам, решавам, ставам, получава се, достигам, състоя се…
Събития, които зреят десетилетия, се „случват“ болести, войни, какво ли не се случва. Какво ли вече не стартира в българския език! Никакъв политик не можеше да бъдеш, ако не кажеш, какви са сега предизвикателствата пред външната ни политика, пред политическата сила, която те представлява, то се знае пред НАТО и Европейския съюз. И пред какво ли и кого ли още не.
Учените ни пък комуникират, или се „стресират“ от едно или друго… И всичко тече — текат конференции, текат заседания, текат процеси, текат митинги, текат телевизионни програми, текат пътувания…
… Доморасли журналисти, чули бързината с която говорят някои западни радиостанции и те бързат, като разрушават като с булдозер мерената и красива българска реч, изритват точката и запетайката от мястото им и настъпва хаос там, където задължително трябва да има ред. И никой не разбира, даже тоя който говори — за какво всъщност говори и какво иска да каже. Съпротива никаква и от никого. Дори учебниците по българска граматика и литература са до такава степен задръстени с чужди езикови конструкции и думи, че човек не може да разбере умира ли този, за когото става дума, оживява ли… Има цели изречения, ако не и цели страници, ако не и цели учебници, в които не можеш да разбереш има ли някаква мисъл и каква е тя, ако изобщо я има. Пак пред нашия сервилно цивилизоващ се поглед, пред нашата апатия и примирение. Щом радиата ни, телевизиите ни, учебниците ни по български език не бранят езика ни, кой да го брани.
Оказа се, че го бранили тези хора тук… в Черкез Мюселим — … българо-мохамеданите. Каква наслада е да слушаш този старинен български език, напълно изчезнал от България, каква изненада и мекота крие той — неогрубен от новите нрави на времето, запазил топлината и мъката на онази някогашна България, но и човещината й.
— Сеги — казва ти кафеджията, иде, каавето.
— Коги додахте? — питат ни хората.
Думите са толкова стари, че по-младите питомци на Карнобат не ги знаят, не са ги чували, а и няма от къде да ги чуят.
Докато ние мъжете стоим пред едно „кааве“ или пред друго, жените са по къщите. Те в „каавето“ нямат право да влизат. Жена ми казваше, че през пет минути — ту една, ту друга от булките на четиримата братя или от комшийките, с които те веднага я запознали, все питали — „Добра си“?
… Най-напред — каза тя се обърках — как да им кажа добра ли съм или не. Ала след минута по очите им разбрах, по тревогата и вниманието, с което следяха всяко мое движение, че те ме питаха не добра ли съм, а добре ли съм…
Помня баба ми Дона като употребяваше също една стара дума, която няма кой вече да помни и знае…
Ходех при баба и исках да ми направи попара. Тя често беше заета с работите, които й поръчваше дядо ми. Като се върне от черква обичаше да си похапва и попийва винце и баба трябваше яко да му чиракува. А той седнал от тясната страна на масата, облегнал се до стената, нарежда какво да му пренесе.
… А аз шавърникам около нея и искам да ми надроби попарка. И тогава баба казваше оная дума, която след петдесет години — жив половин век — чух тук, от хората на Черкез Мюселим.
— Какво пишим да свърша — викаше баба и се чудеше на кого първо да угоди — на дядо ли да приготви мезе за винцето, на мене ли да направи попара.
Пишим — по-напред…
— Ти мини пишим, аз ида подир тебе — казваше баба.
Загубихме се с тия думи, разминахме се яко с тях… Аз ходих по градовете, учих, свят оброждах — те напъдени от село, както и тези хора тук от съдбата си, стояли и чакали. Ето на, срещата ни стана. Идеше ми да ги разцелувам, да ги напрегръщам, да ги хвана за ръка и да ги заведа в Ресторанта и да ги нахраня и напоя — сили и живот да имат за още половин век. Защото в тях стои един свят далечен, кажи речи умрял, сега пък хептен подгонен от глобализацията.
И за тях няма място. За какво са ти такива старинни думи, когато компютърът рендосва, изравнява, ашладисва на българска земя всички тия сайтове, кликвания, чатвания, всякакви дискурси и виртуалности, които с такава неизбежна наслада ги сипят от телевизията расли и недорасли младенци, внушили си, че с техните чатове и аплаузи, започва новата история на света.