— А Великден?
— Великден не е наш — нямаме навик…
Докато с Ниат, яхнали Реното, обикаляме градчето, подхващаме същата голяма тема… За исляма, за вярата… Ниат ми показва джамиите — четири квартала, четири джамии. И ходжи си имат за всяка от тях. Пет пъти на ден викат.
В каавето се захвана приказка в колко часа и по колко пъти на ден викат ходжите. И се затрудниха моите хора — един вика за първи път в четири сутринта, друг вика — в пет… Не стана ясно и кога точно викат за последен път…
— Добре — питам още — петте молитви на ден, спазвате ли ги?
— Като дойде рамазанът ходим в джамията, молим се — отвръщат ми… Ама всеки ден… Е, старите хора имат време — ходят…
— А младите — студентите ви, тия гдето са в Истанбул, Бурса, Анкара…
— И те така — отвръща ми Селим — кметът на общината — … когито имат час — да речем… може да идат в джамията, ама да речеш всеки ден — лъга /лъжа — б.м./ ще е…
Влязох в една от тукашните джамии. Е, къде е оная богаташка в Одрин, къде е тая тук. Къде е пък Султан Джамия в Истанбул. Ала да не би пък нашите български църкви да са еднакви. Да не би тях да можеш на една дъска да ги туриш? Де е Александър Невски, къде е резбованата и рязаната от тревненски майстори стара църква в Скандалото — Троянско, къде са бедните църквички по полендашките села…
Ала онова вечното, което държи исляма — строгостта, чистотата и покорството, което той налага на човека си е тук, в джамията. Него разкошите не го правят по-духовно и по-верско. Както и никое богатство не може да направи вярата по-силна. И друг път съм го забелязвал. Богатите вярват, докато забогатеят, бедните — макар и да проклинат беднотията си, вярват цял живот.
… Килимът в тукашните джамии, то се знае, не е онзи безкраен цветен площад от сини и червени квадрати в Одрин, досущ като в нашия парламент, пространството вътре също тъй. И кубето горе е бедняшко и посивяло… Ала миризмата на Ислям, на верски фанатизъм, а пък може да се каже и на верска опора — е същата.
— Цигани имате ли? — питам.
— Една, две къщи за цяр се намират.
— А, мразите ли ги?
— Какво да им мразим. Даваме им това, онова… И те са хора.
— А кого мразите?
Мълчание. И Ниат и Соат свиват рамене.
Отговорът дойде неочаквано една вечер, когато стана дума за кюрдите. Тогава някой от братята не се сдържа и ги напсува… Но спря дотам…
И тук, както и при нас, на Балканите, етническият мир стои върху запалени фитили, на острието на ножа се крепи… Кюрдите са юздата, с която великите сили — Европа и САЩ най-вече, озаптяват турците, така както самата Европа като цяло я озаптяват мюсюлманите. Точно както нас в България ни озаптяват с турците…
Кюрдите са между 25 и 30 милиона. САЩ се пригласят, след изневярата на Турция във войната с Ирак и нежеланието й да участвува в търсенето на несъществуващото оръжие за масово унищожение, да й пригласят една кюрдска държава, която без съмнение ще бъде покорна и предана на САЩ. Тогава, както обичаше да казва Н. Хайтов, на турците ще им стане като в шише.
Тъй върви светът, един от тук го стяга челикът, друг от другаде…
Вече пообродихме съдбата и живота на тая българомохамеданска община, а не съм казал две думи за посрещането ни. О, то беше гледка. Сигурно така българите са посрещали само руските освободителни войски… Джи-ес-емите звънят през минута, колкото по-наближаваме площада на общината. Ала това го чувам само аз, защото съм на седалката непосредствено до нашия висококачествен водач — Ниат… Назад не чуват и не разбират тънките уточнения на кой километър точно сме, колко завоя остават още. По-късно ще разбера, че тия припрени разговори се водят между Ниат и неговия брат — кметът на Общината и наш основен домакин — този забележителен организатор Селим.
Такива като него пет да имаме в Министерския съвет и дереджето на държавата ни щеше да е друго…
Площад като площад. Ала различното е онова, което душата на човека и сърцето му крият. Тук нищо няма да скрият. Тук всичко се вади на показ и на секундата… На площада от дясната страна, където е вратата, от която ще слезем — ни чакат петдесетина души. От начало не мога да се ориентирам кои са и какви… Наско — кметът на Карнобат слиза пръв и от вратата ми показва — това е колегата — Селим… Двамата се прегръщат, както се прегръщат хора, които много се обичат и кой знае от кога не са се виждали. После слизат дамите — секретарката на общината в Карнобат — Маргарита — интелигентна жена, която по пътя явно не се чувствуваше най-добре. Подир нея Мария Златанова, която като се усмихва винаги показва златното си зъбче. Тогава вече и аз — обявен като представител на българската литературна и научна мисъл и жена ми… Учудвам се, че виждам жени — четири-пет, държат цветя и ги подават на нашите българки. Кметът ни ги представя — това са неговите и на братята му съпруги — едни напълно светски облечени жени — с леки воали на главите, колкото да напомнят, че там някога са стояли шамии. Веднага след това загубвам сметката на протокола, защото след мен се изсипва младежта на Карнобат. Някои от тях са били вече веднъж тук, хванали са приятелства, че и гаджета даже… Омесват се двете групи, кой кого целува и защо — иди разбери… И въпреки карашъка дето стана, се усещаше една дълбока тържественост и уважителност към наша милост, която турците въобще я имат и я могат, а тук пък тези далечни нашенци изглежда бяха подгряти и от онова, което кръвта го диктува. И което с гума и с дума не се изтрива…