Върви я разбери тая природа, върви и дръж сметката — кога обича, какво обича и защо… Факт е, вълнението беше изписано на лицата на всички от страна на посрещачите, точно тъй както беше то искрено от страна на карнобатската младежка и управленска общност…
Чак сега виждам, че от лявата страна на рейса има кафене. Тук никой не го нарича така — казват му кааве. В каавето има и открито пространство, на което са наредени маси, около масите — мъже. Само мъже…
Ние българите ли няма да объркаме на някого сметките, и даже традициите му… Кашата я направихме на секундата. Мъжете, които стояха под навеса около масите, станаха прави с появяването ни. Струпаха се един до друг и зачакаха реда си. Пресякохме пътя и отидохме при тях. Че като се започна едно ръкуване. Стотина мъже имаше — ни един не пропусна да се ръкува с нас. Че жените ни и те напират да се ръкуват.
Облечени са в старовремски нашенски дрехи, с каквито могат да се видят и сега нашите хора от по-старото поколение в градовете и особено в селата. Чисти дрехи, ала шити отдавна, българска кройка, български терк… Ръката се подава свенливо, с голямо уважение и почит към наша милост. Всякакъв протокол е нарушен, ала със сигурност мога да кажа, че не остана нито един жив човек на площада, който да не ни подаде ръка и ние да не я поехме.
Цялата тая церемония откара може да има петнадесет минути. Когато се огледах какво правят жените на нашите домакини — видях ги — бяха си останали от другата страна на пътя, не бяха го престъпили, за да дойдат и се смесят с мъжете.
И тази водоразделна или мъжкоразделна линия продължи да ни следва почти при всяка публична проява, на всяко публично място. Мъжете на една страна, жените на друга.
Старото вековечно правило на исляма за мястото на жената. Видях го нарушено и вече обесено това правило на първото дърво на самия площад. Имаше моменти, когато дълбоката традиция го налагаше, имаше и други, когато никой не го сефереше за нищо. Вечерта на годежа, в полумрака и омесването на хора и възрасти, колкото уж да имаше деление, ако мъж искаше да ощипе жена, не беше кой знае какъв проблем… И това е днешна Турция. Мешавица на векове и на светове… Дето вчера е било, днес не е. Което днеска е, очевидно утре няма да бъде… Тъй върви светът — както го беше казал поетът…
Не зная какви ги е вършил Атанас Атанасов при предишните си идвания тук, не зная какви ги е вършил и Селим — кметът тукашен — ала че цялата община се радваше на посещението ни, няма съмнение нито за миг. Радост истинска, непротоколна, както обичаме да казваме — народна радост. Ала не шумна и далавераджийска, а сдържана, премерена в действия и само очите на тия хора разкриват тяхната доброта и още неспоходила ги пошлост.
Тия хора всичките, имаха непорочни очи. В тия очи нямаше шмекерджълък, нямаше интересчийство, нямаше светска отраканост. Те гледаха чисто и с любопитство на нас — хората, дошли от другата държава, от другия свят — от който преди век и половина кажи го, бяха дошли дедите им…
Разправяше ми жена ми — на другия ден, на събора, в дългите часове, докато трае програмата, тя раздала на жените по един бонбон. Нямала друго. Нищо, дето се казва, ала от сърце… И забелязах — каза тя, че търсеха погледа ми една през друга. Да ми благодарят за моя жест и внимание към тях.
И децата им се оказаха такива — чисти, подредени, с половин дума, а понякога и без дума разбират какво трябва да свършат и го вършат на секундата — няма нерви, няма мъркане и глезотии.
И все се явяваше сравнението с нас си — с нашите вечно нервни и избухливи деца и родители, гдето все бързаме и сме все заети, жените ни помъкнали торбите, децата ни в кафенетата, или пред компютрите. Я отишли на училище, я не… На тези тук — както стана ясно — през ум не може да им мине да бягат от училище… На всичко отгоре и учителите им безплатни, и учебниците също тъй…