Жена ми има по-голям късмет, тя обиколи домовете на всички жени, гдето бяха около празника или годежа заети.
— Скърца навред от чистота — казваше ми после. — Всяко нещо на мястото си…
И тя, моята интелектуалка го беше разбрала най-после, колко морал и човещина у хората беше убила еманципацията. — Ето какво значи майката да си е у дома — повтаряше тя. О, минало незабравимо! Какво бяхме спечелили и какво загубихме като изритахме своите „социалистически“ жени и майки и ги пратихме по строежите на своя „нов“ живот…
… И поради това, каквото ще видя и чуя в следващите дни, — все това ще показва — народите са си народи — политиците са тези, на които не им стига умът какво да направят и как, та да живеят тия народи по своите човешки правила…
Гладни сме… Който от младежите беше скътал я сандвиче, я кутийка с вафли — извадил я беше по пътя, отишла беше… Седем часа пътувахме, но поради тактичните спирки на Ниат и поради вълнението — умора никаква.
Ала един обяд сега… Един обяд е винаги добре дошъл. И той дойде.
Ресторант като ресторант! Само че е разделен на две. Едната, по-голямата половина е за мъжете. Тук имат право да сядат само те… В другата половина могат да идват вечер и със съпругите си — но са отделени от мъжкия сектор. С голямо съжаление открих, че пийването на тия хора съвсем не им е голямата стихия — по малко ракия може… И то понякога. Виното изобщо не го броят за напитка и го наричат презрително шира. Поради тази причина и за мое голямо съжаление, вино изобщо никъде не видях. Виж, бира имат всякаква — и местно производство и вносна. Но и на нея особено не налитат… Колкото и да е странно, и за мен да беше направо стъписващо — дай им чай… Пият го и в „каавето“ и по домовете си — в едни малки чашки, с които старите хора по селата у нас пиеха някога ракия…
Средна ръка мъж, тичаше като совалка навън и вътре — където едно момче наливаше чашките, човекът с бяла престилка ги разнасяше. Пиеха бавно чая мъжете, после поръчваха още, ония малки чашки пак се явяваха и губеха в едрите отрудени пръсти на хората… И тъй може да е цял до обед, може да е и цял ден — мъжете се местят от маса на маса, приказват, бистрят политиката. Една турска чаена церемония, която няма нищо общо с японската, освен обединителната течност в най-различни състояния на състава — чаят. Но тук, в Каавето вино няма, ракия да се не чува, бира също тъй… Чай, чай и пак чай. Ала като пресметнах как непрекъснато снове по пътя от масите до тезгяха на ден може и да навърташе двадесетина и повече километра, човекът с престилката. А на клиента едва ли му се събираше за цял ден в крайна сметка повече от една водна чаша чай… Имам чувството, че тия хора го пиеха колкото да не са им празни ръцете, докато си палят цигарите.
Виж, в пушенето ги биваше… Както и нас… И все пак — наблюдавах тамошните младежи и нашите и открих една не до там възхитителна разлика. Както казах, по отношение на пушенето, в нашия рейс нямаше геле. Пушеше целокупната учаща се младеж, населила рейса. Без никакво изключение. Съжалявам, ако с това си наблюдение изненадам някоя майка или татко, които си мислят, че тяхното отроче прави изключение от тия не дотам здравословни правила. С любопитство гледах две много свитички и срамежливи момиченца, както и един осмокласник. Тия викам си — няма как да са го прихванали вече тоя занаят. Море, като видях как опъваха цигарата, тъй че светлинката й за секунда отиваше до средата — разбрах, че нищо не разбирам — или от пушачи, или от хора… Това, което по-нататък ме изуми — като сме отворили приказка за тая най-вечна и най-банална тема пушенето и пиенето — то е, че в тази община нашите хора до дълбока старост — не си позволяват да запалят цигара пред баща си, нито да вдигнат чаша с ракия пред него. За ракията — пиенето на която изобщо не е до там порядък от масов характер, може при особени случаи да се направи изключение — на гости или при някакъв друг повод, но за цигарата не…
Добре ли е това, зле ли е — изостанала ли е по този начин Турция, напреднала ли е — нека читателят сам прецени…
Защото тъй беше някога и по нашите български земи… Аз самият пропуших пред татко в деня на сватбата си. Нямаше как. Не можех да оставя бъдещата си жена да се повърта самотна сред гостите и да попива изпитателните и въпросителни погледи „къде е момчето й“, какво му става, та тъй често притичва до тоалетната… За такъв ли посерко е тръгнала да се жени и да прави къща…
По микрофона ли да обясня, че не съм такъв за какъвто може да са ме взели, а просто ходя да припаля някоя и друга цигара… Целунах ръка на татко — Бог да го прости, помолих го за прошка и поисках разрешение да запуша…