Разбра ме… Беше мъж!
Което по нататък силно ме втрещяваше бе фактът, че нашите хора и кафе не пият. Помня с голяма доза сигурност, че и двата пъти, когато съм ходил в тяхната далечна люлка — с. Галата — съм пил с далечните им деди кафе — и то твърде добро кафе… По тая причина — събрахме им с Наско погледите, когато поискахме турско кафе в „каавето“, където тъй или иначе прекарахме по-голямата част от времето си — на лаф с прииждащите гости за годежа на дъщерята на Ахмед — най-големия от четиримата братя — Серпил. Или пък след това, докато се организираше празника на общината…
При нас на масата се изреждаха да сядат по за десетина минута по-първите хора на селището и да ни уважат по този начин с вниманието си. И все се ръкувахме — и като идват, и като си тръгват… Ръкуването е традиция номер за добри чувства. И за уважение към госта. И то още не беше станало демагогия в никаква степен, както е кажи-речи навсякъде по останалия, по-напреднал уж свят… И отново разбрах тук, как по-напредналото може да е много по-малко човешко отколкото онова, което бие на далечина и минало…
Донесоха ми „каавето“ — пак в една такава чашка, метнах го, като че ли го хвърлих през рамото си — поисках второ. И с него работата приключи за по-малко от минута. Поискахме с Наско трето… И то не ни засити — попитахме за „нес“. Такова чудо не беше патила главата им. Донесоха ни и „нес“ — и пак в такава чашка… Махнахме с ръка. Четири техни кафета се равняваха горе-долу на едно стипчиво кафе, в някоя нашенска бакалия, на която собственикът е решил за малко време да направи много пари от кафето…
Обядът мина по най-европейски начин. Сервитьорите — симпатични млади мъже, добре облечени, с папионки, с коси направени по най-новата мода. Стилист Капанов изглежда беше минал и от тук, защото и младежите, които срещнахме вече, и които отново щяхме да срещнем или бяха мазнали перчемите си с гел или лак, както прави и моят син, всеки път преди да излезе от къщи, или пък бяха придали на косата си онзи таралежоподобен вид, наложен у нас от вездесъщия и духополагащ Мишо шамара…
Мишо Шамара! На кого по-напред в България да го отвъртиш този шамар. Оная депутатка, която повика покойния, Стефан Савов да излезе от залата, та насаме да му отцепи два шамара — да не го резили пред всички, вярно беше предугадила накъде отива държавата ни.
Кюфтетата — чудо. От истинско месо — няма примеси от котешко, от кучешко, нито дори от магарешко, както често става у нас… Ако масовият българин знае каква кайма яде — докато е жив едва ли ще си помисли за кюфтета… Сладоледът им пък направо фантазия. Шест — както казва за такива идеални изпълнения Тошко — художникът от моя край. Баклавата — за нея какво да приказваме — тя си е световно известна. И бира — на корем. В нашата агитка имаше едно каре, което не падаше под пет литра на ден… Сега им дойде сърце на място. Друг плаща, те пият… Една стародавна мечта на българина беше на път, ако не изцяло, почти напълно да се осъществи.
Беден човек от моя край, гладен, в ония далечни години на нашия най-ранен социализъм беше влязъл в една заможна къща, баш когато обядвали. Погледал, погледал и рекъл: — Да има как бай Стояне, да ме пазариш — да ти поям — чудо работа ще свърша…
И ние тука тъй. Турците не са и по бирата, поради тая причина количествата, които тия юнаци погълнаха, ще им останат като един кошмар, който има да ги стряска дълги години…
И ний сме дали нещо на света…
Кметът — Селим е около 45-годишен — тактичен, приветлив, и в същото време, както казах вече, организиран и умен мъж. По време на обяда ни пита искаме ли да отидем на годежа на братовата му дъщеря.
— Искаме, разбира се.
— Тогава да ставаме — каза той.
Кандидатите да присъствуват на годежа бяха много — особено желание видях в очите на двете твърде тактични нашенки — Маргарита и Мария, но кметът деликатно ни подсказа, че по обяд годежът се прави в по-тесен кръг — за роднините, а за населението, за всички други, които имат интерес към хубавото събитие, ще е довечера — на площада… Отидохме трима — ние с Наско и жена ми — останалият свят остана да се донасища кой с каквото обича и колкото може…
Годеж по турски — 21 век. Или по българомохамедански — не мога точно да кажа. Мисля, че разлика няма, защото вярата е еднаква… Гледка и спомен за винаги… Може би и поради огромното любопитство, защото никой от нас на такъв годеж не беше присъствал. А и не само тук. В България годежите отдавна вече никакви ги няма. Предразсъдък — отсича нашият, или нашата — вече всичко видели и познали от предбрачния живот младенци… Те и сватбите силно намаляха пак главно по тази причина, както намаляха и браковете, както пък поради това, смазващо за съдбата на нацията и държавата ни, се сви и раждаемостта…