Тук му е мястото да кажа, че и сред турците, в това число и българомохамеданите, които са се вече твърде силно приобщили към европейските нрави, раждаемостта също е паднала до две деца. Това е нормалното. Трите са изключение, едното-също… Не е такава картината обаче в азиатската част на Турция и в Анадола. Там верският фанатизъм поддържа раждаемостта висока, а държавата от своя страна прави всичко, което трябва да прави една държава, която иска смъртността при децата да е ниска. В този смисъл Турция — гледана от към източната й част — не само поради настъпването на ислямския фундаментализъм, но и поради високата раждаемост, си е една тревога за Европа, ако не искам да кажа някоя по-силна и със сигурност по-вярна дума…
За разлика от ония, фундаменталисти, ние не сме такива. Раждаемостта ни е вече на път да стане нулева. Цяло събитие е вече да срещнеш бременна жена. Ако се излъже да роди едно дете — браво, две са подвиг… За три — трите отдавна ги броим за българска сензация… Виж, да хвърляме новородените в кофите за боклук, в тоалетни, да ги оставяме да замръзват, даже направо да си удушаваме децата, и това вече го правим… Е, това е вече много страшен знак за зоната, в която сме навлезли вече като държава и като морал. Това е знакът на човешкото озверяване, на превръщането ни в нещо много по-страшно от животни, където детеубийството е просто непознато. В парламента ни — пак ни дума, ни вопъл, ни стон…
Ние гледаме цивилизационния избор… и знаем „колко високо ни ценят в чужбина“…
Освен това, младите хора у нас масово си живеят, без да се женят. Нова мода, така било по света. Няма друг народ, на който политиците му така-добре да знаят „как е в цивилизованите държави“, а останалият български народ — „как е по света“… Ние винаги сме държали да приличаме на някого…
Както скоро стана ясно, и на годежа се бяха смесили поне три века и трите цивилизации, както ги би определил Тофлър. Те се бяха срещнали в един двор пред очите ни…
Това е дворът на братята Кесебир. Ахмед, с неговата многолюдна челяд. Селим — също тъй, Соап — чийто син се оказа помощник шофьорът, че както после стана ясно, той не е никакъв помощник-шофьор, а момче с висше образование — инженер… С една красива млада булка, която видимо боготвореше свекъра и свекърва си… Четвъртият, най-младият от братята, бе Ниат. Който ни беше и шофьор, а лично на мене и на жена ми домакин, в чийто модерен дом прекарахме една чудесна нощ…
За този двор и за четиримата братя ще трябва да кажа по няколко думи. Защото самите те — братята и семействата им бяха едно сборище на тези три цивилизации и на тези три века. А ако щете и на двете религии.
Двор като двор — изметен, изчистен… Тук в нормалните дни стоят паркирани четири леки коли — на всеки един от братята. Всяка кола нощува с ключа в контакта. Ако дотрябва на някого кола и неговата не е в ред — да пали другата и да отива да си върши работата… Лично аз, през целия си досегашен живот не бях виждал толкова сговорни братя. Човек можеше да усети мълчаливата сговорчивост дори в тая голяма организация по нашето посрещане, по годежа и по отношението към сватовете, които идваха от сто километра разстояние, по настаняването в къщите на цялото наше младежко общество, така че в никоя къща да не могат да спят момче и момиче, а на всичко отгоре всички да са настанени от добре по-добре. По годежа, който отделно отнема огромни сили и най-сетне по организацията на утрешния празник — на общината, когато щяха да дойдат и най-високопоставени гости — областният управител — каймакамина, и кметовете на общините от цялата област. Като че ли бяха свързани не само с ЖСМ-те си, ами и с по още един невидим телефон, та каквото намисли един от тях, го научава на секундата другият. Няма „ама защо аз?“, или — „не мога сега“, няма „уморен съм“, няма „не може ли утре да я свърша тая работа“… Невероятни хора… Забравено, отдавна забравено и изчезнало у нас патриархално време.
В една от къщите живееха всеки на своя етаж, с по няколко стаи, двама от братята. В другите две къщи живееха другите двама…
Нещо много далечно като спомен от „Гераците“, защото тук живееше при един от синовете си и дядо Адем, бабичката му се беше поминала… Само гдето от тия къщи очевидно не изпълзяваха като змии караници и скандали, снахите не се мразеха и ненавиждаха. Как и с какви средства беше постигнат този мир и това покорство — както ми беше трудно да повярвам на очите си, така и не мога да го обясня, мерейки го с нашите български правила на семейни общежития, които най-често се характеризират с това, че след някоя и друга година, ако не след някой и друг месец, първо снахите ще се изпокарат помежду си, после свекървите, после братята, по някое време вече никой с никого няма да говори. И омразата най-често също тъй е тяхно най-постоянно състояние…